— Не е нещо особено — каза Кевърн, — но ще свърши работа. Сега слушай. Сабела и Байда са замислили тази среща така, че да си осигурят максимална защита. Предполагам, че ще се опитат да се измъкнат заедно.
Кевърн отпи от кафето си. Очите му бяха подпухнали от безсъние, но Бърн забеляза, че е гладко избръснат. Военна дисциплина. Караше я на кофеин.
— Работата е там — добави той, после млъкна и въздъхна тихо, че щом тия двамата напуснат кораба, животът им вече няма да струва и пукната пара. Моментално ще се превърнат в предатели и собствените им хора ще ги ликвидират на секундата. Затова можеш да бъдеш сигурен, че са се постарали да скрият тази среща от тях. Само Байда и Сабела. Което означава, че няма да използват обичайните предпазни мерки. Но все пак няма да се оставят без нищо и ще бъдат нащрек. Ще са готови да прекратят срещата при най-малкия повод. Ако това се случи, не се тревожи. Ще се обадят пак.
Лупе Нерво се приближи до него, натискайки бутоните на мобилен телефон.
— Може да ти го вземат още в началото — каза тя, подавайки му телефона, — но дотогава можеш да се свързваш с Лекс, като набереш четири, седем, звездичка. Просто плъзваш пръст по последните три бутона от лявата страна. Дори няма нужда да гледаш.
След още няколко наставления Кевърн млъкна и се вгледа в Бърн.
— Още нещо — каза той бавно и не толкова официално. — Когато хора като тях решат да се предават, те винаги имат някакъв коз в джоба си, нещо, което да подслади пристигането им. Понякога това е важна информация, може би за предстояща акция, която да ни разкажат, за да се представят за герои. Предполагам, че Байда няма да направи изключение. Когато Сабела се срещна с теб в хотел „Паломари“, той спомена, че може да пощади десет хиляди живота. Имал е предвид нещо. И всичките тези приказки за централните райони на САЩ… Ясно ли ти е? Разбираш ли накъде бия?
Кевърн премести тежестта си върху ръба на масата, която изскърца.
— При първа възможност разбери за какво става дума. Попитай го дали ни носи такава информация.
Бърн излезе от сградата на ъгъла на площад „Рио де Жанейро“. Вече не валеше. Тротоарите бяха мокри, а въздухът — свеж. Обичайната пелена от мъгла бе измита от нощния дъжд.
Бърн бе почти сигурен, че нищо няма да излезе. Но не го каза. Просто се държеше така, сякаш вярваше в успеха. Един атеист сред вярващите, запазващ съмненията за себе си.
Мина по улица „Орисаба“ и на „Авенида Алваро Обрехон“ взе първото такси, което се мерна пред очите му. Каза на шофьора да кара на юг по „Инсурхентес“. „Санта Луиса“ се намираше в тази посока, близо до артистичния квартал „Сан Анхел“.
На „Инсурхентес“ беше оживено. От двете му страни се редяха долепени една до друга сгради, беше пълно с пешеходци и автомобили. Придвижваха се бавно, като често спираха, но Бърн не обръщаше внимание на това. Пресечка след пресечка той гледаше колите и тълпата минувачи по тротоарите, без да ги вижда. Мислите му го правеха сляп за околната действителност.
Каквото и да говореше Кевърн, Сузана бе в опасност. Уверенията му не означаваха нищо за Бърн. Всъщност беше ядосан на Кевърн, задето се бе опитал да омаловажи сериозния риск на положението й.
На по-големите кръстовища продавачи на вестници си пробиваха път през редиците коли, предлагайки на шофьорите последния брой на „Реформа“, „Ел Универсал“ и на левия „Ла Хорнада“. Продавачите на лотарийни билети правеха същото, както и търговците на пластмасови окачени на пръчки и люлеещи се във въздуха шарени играчки.
Изведнъж до прозореца на Бърн изникна момче с вестник с крещящи заглавия. Призивите му станаха още по-настоятелни, когато колите отпред се раздвижиха. Момчето разстла вестника върху целия прозорец и тръгна заедно с таксито, щом потегли.
Шофьорът му кресна да се маха и тогава нещо изхвърча от вестника, удари Бърн отстрани и падна на седалката до него. Когато колата набра скорост, момчето изчезна.
През следващите няколко секунди Бърн мислеше светкавично. Предметът е малък и черен. Това е бомба. Някакъв вид бомба. На практика седи върху нея. Представи си как експлозията вдига във въздуха таксито, обви то в пламъци. Вземи я. Изхвърли я.
Тогава нещото започна да звъни. Той го похлупи с ръка. Звънна отново. Беше мобилен телефон. Сърцето му спря. Затуптя. Спря. Затуптя. Телефонът звънеше. Звънеше. Изумен, той го взе. Звънна за четвърти път в ръката му. Отвори капака му, приближи го до ухото си, каза „ало“.