— Да — отвърна Сабела.
Мъжът отсреща купи балон и го даде на малко момиченце, което погледна въпросително майка си, за да разбере дали трябва да го вземе. След това онзи отиде до продавача на плодове, купи си няколко резена манго, увити в хартия, и застана до контейнера за смет, за да ги изяде.
Сабела мълчеше.
Бърн провери останалите. Бяха по местата си. Каза си: значи Сабела е тук някъде, на площада, и както винаги разузнава обстановката, докато Байда се крие. Вероятно са в някоя от сградите от северната страна, тъй като тъкмо там протичаше действието и те виждаха всичко.
Сабела продължаваше да мълчи. Бърн чакаше.
Някъде около площада Висенте Мондрагон също чакаше, надничайки през опушените стъкла на своя мерцедес. Със Сузана.
Нямаше полза да се прави, че не разбира какво става тук. Бърн знаеше, че по някаква неизвестна причина Мондрагон се готви да убие Гази Байда въпреки заповедта на Кевърн да не предприема нищо. Това означаваше, че в очите на Лекс Кевърн, Мондрагон е изменник. А това от своя страна означаваше, че Бърн се е превърнал в главното действащо лице в играта.
— Какво казаха твоите хора? — неочаквано попита Сабела с приглушен глас, като че му се налагаше да твори тихо, за да не го чуят. Къде, по дяволите, беше?
— Съгласни са — отговори Бърн. Беше толкова зает с опитите си да анализира всички аспекти на случващото се с него, че не си даваше сметка за физическите последствия от стреса, под който се намираше. Когато говореше, въздухът едва му стигаше, за да произнесе думите. — Искат да знаят… дали имате план…
— Да. Имаме — отговори рязко и с раздразнение Сабела. — Но първо трябва да разбера какво става тук. Кои, по дяволите, са тези хора?
Бърн се потеше. Ръката му стискаше слушалката, за да не я изтърве. Нещо се бе променило. Какво виждаше Сабела? Бърн не забелязваше нищо. Онези си стояха по местата. Чакаха. Всички чакаха.
Слънчев лъч проби облаците и изпрати сноп ярка светлина насред площада.
Господи, помисли си Бърн. Всичките му варианти бяха рисковани, а губеше много време, докато вземе решение. Всички тук зависеха от него; всеки бе готов да се обзаложи, че Бърн ще направи каквото се искаше от него.
Мондрагон и хората му чакаха да ги заведе при Байда. Мондрагон бе сигурен, че ще го направи заради Сузана. Сабела бе сигурен, че той ще сложи край на двайсет и двете години убийства, страх, криене и безсъние, които бяха преживели с Байда. Кевърн бе сигурен, че Бърн ще живее поне още няколко часа, за да осъществи най-големия удар във войната на разузнаването с тероризма.
И Сузана. Бърн предполагаше, че въпреки цялото си обучение и професионализъм, въпреки смелостта си, в този момент тя разсъждава като уплашена жена. Тя знае на какво е способен Мондрагон и дълбоко в себе си изпитва безумен ужас, като си помисли, че единственото, което стои между нея и жестокостта на Мондрагон, е решението на не по-малко объркания Пол Бърн.
Решението дойде от спомена за един миг, съхранен в паметта, който като нищо можеше и да е отнесен от вихрушката на събитията. И наистина, преди да изплува на повърхността, Бърн не знаеше, че го е запомнил. Споменът също бе чакал него, скътан някъде дълбоко в подсъзнанието му.
Последното, което Сабела му бе казал, преди да излезе от стаята в хотел „Паломари“, бе, че Байда е под натиск, който доста стеснява кръга на възможностите. „Когато се затвори, всичко ще свърши“, бяха думите му.
— Джуд — произнесе бавно Сабела, сякаш съмненията му бяха достигнали критичната точка. — Какво си направил?
45
— Слушай, Мазен — каза Бърн обърнал гръб на площада. Приведе се над телефона, като че водеше личен разговор и не желаеше да бъде чут, после внимателно извади телефона на Кевърн от вътрешния джоб на сакото си. — У себе си имам кодиран мобилен телефон и сега го включвам, за да ме чуят всички. — Той прокара палец по трите бутона, както му бе показала Лупе. — Разбра ли ме?
— Да, добре — отвърна Сабела.
Бърн изчака да чуе прищракването, включването.
— Тук съм — обади се Кевърн.
— Така… Говоря и на двама ви — каза Бърн и по двата мобилни телефона. — И двамата ме чувате, Мазен?
— Да.
— Лекс?
— Да. Давай.
Гласът на Кевърн бе професионално равен. „Спокойно — сякаш искаше да му каже той. — Внимавай. Не позволявай на емоциите да объркат разсъдъка ти“.
— Лекс, трябва да те информирам, че…