— Знаем — прекъсна го рязко Кевърн. — Подслушвахме те през цялото време. В час сме.
Бърн се смая и ядоса, но нямаше време за това.
— Добре тогава — отсече той. — Ще изпратиш ли някого?
— На път сме.
Давай, давай, повтаряше си непрекъснато.
— Мазен, знам, че си на удобна позиция, откъдето виждаш отсамната част на площада. В стаите над аптека „Педрас“ ли си?
— Карай по-бързо — отговори Мазен.
Вбесен, Бърн продължи:
— Добре, тези хора на площада са на Висенте Мондрагон. Той държи Сузана и каза, че ще я убие, ако го издам или ако се свържа с моите хора. Очаква от мен да го доведа при вас. Не знам какво цели, но ние се опитахме да го спрем. В момента е прекъснал връзка с нас.
Бърн говореше бързо и объркано.
— Мазен, ти каза, че кръгът на възможностите е твърде ограничен и че ако се затвори, вече ще е твърде късно. Какво имаше предвид — някаква неотложна информация? Трябва ли да направим нещо?
Липсата на отговор бе най-изнервящото мълчание, на което някога бе свидетел. Имаше чувството, че във възприятията му е настъпила промяна — не в зрението или слуха, а в усета за хода на времето. Стори му се, че мълчанието на Сабела продължи цяла вечност.
— Мондрагон — каза най-сетне Сабела. В неговия глас също прозвуча нарастващото напрежение. — Да, това е добър избор, Джуд. Добър избор, защото не знаехме дали изобщо е още жив. — Напрежението в гласа му изчезна. Беше се овладял. Или това бе спокойствието на примирението? — Къде е Висенте сега?
Бърн му разказа как Мондрагон го е настигнал по пътя към Хардин Морена; за телефона, за разговора им и заплахите.
— Така че не знам къде е — добави той. — Предполагам, някъде наоколо.
— Да. Изчаква — съгласи се Сабела.
— Но Кевърн идва насам с хората си.
— Четирима сме — поясни Кевърн.
— Четирима са — каза Бърн на Сабела.
— Нямаме наши хора тук — каза Сабела и този път Бърн ясно долови примирението в гласа му. Но не точно примирение, по-скоро предусещане на съдбата, философско приемане на неизбежното без озлобление.
— Идваме на площад „Морена“ два пъти седмично. Правим го от година и нещо. Но само двамата. Процедурата е изключително сложна. Ходим там като двама анонимни столичани, нищо повече.
— Два пъти седмично?
— Гази идва при една жена — поясни Сабела.
Мамка му.
— Сега с нея ли е?
— Да.
— Без охрана?
Бърн не можеше да повярва. Въпреки че Кевърн му бе казал, смяташе, че някой би трябвало да помага на Сабела и Байда.
Това обясняваше защо Сабела познава площада така добре. Сигурно бе прекарал часове наред край прозореца, където и да се намираше той. Когато познаваш всекидневния ритъм на живота на някоя улица или квартал, започваш да различаваш кое там е обичайно и кое не. Едно ново лице или промяна в обстановката ти действа като сигнал за тревога.
Бърн информира Кевърн за положението на Байда и после попита:
— Къде си, по дяволите?
— На половината път.
— Виж, когато стигнете до Хардин Морена, аз съм…
— В телефона ти е монтирано проследяващо устройство, Пол. Знаем точно къде си.
— Много се бави — каза Кито, имайки предвид Бърн и това, че говори от уличен телефон. Седеше в мерцедеса на Мондрагон, паркиран в пресечка край Хардин Морена. Сузана седеше отзад с Мондрагон, а Кито — до шофьора, откъдето осъществяваше радиовръзка с хората си на площада. — Разговаря с Кевърн или Байда. Разказва им какво се е случило.
— Не знам — каза Мондрагон. — Но планът на Байда ще е сложен и заплетен. Ще си остави достатъчно пространство за проверка и потвърждение.
— Не си записва нищо — каза Кито.
— Байда не му е позволил — отговори Мондрагон. — Накарал е Бърн да наизусти маршрута и времето. Сега може би ги повтаря на Байда.
— Или им е изпял всичко — предположи Кито.
— Ако беше Джуд, да — отвърна Мондрагон. — Джуд би бил достатъчно откачен, за да поеме риска, че няма да я гръмнем. Но на Бърн не му стиска, не е толкова печен.
— Но много говори — настоя Кито.
Всъщност Мондрагон също се притесняваше, че Бърн стои толкова дълго на телефона. Кито май имаше право, по дяволите.
— Къде е Кевърн сега? — попита Мондрагон и се напръска с овлажняващия спрей.