Жената взе една химикалка от скрина и я подаде на Бърн, който разкопчаваше панталона си.
— Запиши го от вътрешната страна на бедрото си. Ако те съблекат, няма да го видят.
— Кой…
— Който и да е! Побързай!
Бърн се наведе и с трепереща ръка написа номера, който Байда му издиктува, Байда го повтори, докато Бърн нервно следеше цифрите. По дяволите, после ще му мисли.
— Когато стигнеш при нашите хора, използвай го — каза Байда. — Нямаме време.
Да, нямаше време. Бърн вдигна панталона си и закопча колана. Всъщност беше абсолютно убеден, че написаното върху кожата му бързо ще избледнее и няма да му свърши никаква работа.
Байда започна да затваря чантата, но изведнъж спря. Погледна Бърн. После извади пистолета от чантата и му го подаде.
— Съветвам те да застреляш Висенте, ако ти се открие възможност.
Пистолетът бе по-лек, отколкото Бърн очакваше. Не знаеше какъв калибър е. Намери предпазителя над палеца си върху дръжката. Провери пълнителя и с изненада установи, че е зареден. Господи. Пъхна го обратно в дръжката.
Байда бързо затвори чантата и Бърн си представи как излиза от стаята с ужасната си тайна. Без да мисли, той посегна и го хвана за ризата.
— Чакай! Изслушай ме…
Със светкавично движение Байда блъсна ръката му и опря друг пистолет в челото му, преди още Бърн да е трепнал.
— Слушай какво, приятелче — изсъска Байда.
Дулото на пистолета се притискаше болезнено в челото му. Лицето му бе на сантиметри от лицето на Байда. От всяка пора бликаше пот, всеки нерв бе опънат до скъсване.
— Сделката с моето сътрудничество включваше осигуряването на безопасността ми — задъхано изрече Байда. — Това не стана, нали? И няма изгледи да стане. Всъщност изглежда, че Висенте е на път да провали цялата ви операция. Според мен имаш нужда от защита не по-малко от мен. — Той трепереше. — Но… ако се случи някакво чудо, знаеш как да ме намериш — цифрите ще сгряват топките ти.
В настъпилото мълчание през прозорците откъм площада долетя невероятен звук: тихият спокоен шепот на започващия дъжд. Бърн се заслуша. Всъщност се вкопчи в звука, сякаш единствено той можеше да го върне в реалността, в нормалния свят и да го отърве от кошмара.
Байда отпусна ръката, която държеше пистолета.
— Най-добре е да изчезнеш оттук — каза той.
47
Кевърн лежеше край живия плет зад ресторанта и наблюдаваше пешеходците, които извръщаха глави, за да видят катастрофата от другата страна на сградата. Чу характерното потракване на изстрели от автоматичен пистолет. Чу викове, видя как пешеходците отстъпват назад, чу тишината, докато стрелецът презарежда. Чу втората серия изстрели. Видя как хората се разбягват, чу рева на моторите, подгонени с пълна газ към магистралата. После експлозията, последвана от взривовете в първия и после във втория резервоар.
Хората пищяха. Потокът от пешеходци спря, обърна се, после отново се понесе към мястото на експлозиите и надигащия се дим.
Такава беше анатомията на убийствата. Хората реагираха по обичайния начин: страх, ужас, а след като убийците изчезнеха, непреодолимо любопитство.
Беше ги проверил всичките, докато се мъчеше да се освободи от предпазния колан. Беше виждал много хора да умират. Беше ужасяващо колко бързо долавяш присъствието на смъртта. Не бе нужно да търсиш признаци на живот; един поглед бе достатъчен, за да видиш втренчената в теб смърт, или смъртта, подскачаща като малка маймунка, нетърпелива да се вмъкне в жертвите си. Видиш ли това, няма какво да чакаш повече.
Той отново погледна към улицата. Намираше се зад ресторанта и виждаше другия ъгъл, където обикновено чакаха таксита. Имаше две. Шофьорите бяха извън колите и протягаха вратове по посока на катастрофата.
Когато няколко души излязоха тичешком от ресторанта и се качиха в едното от тях, Кевърн разбра, че не може да чака повече. С разкривено от болка лице и засилващ се натиск в стомаха, той изпълзя от живия плет и закуцука към второто такси. Шофьорът, видял втора група хора да излизат от ресторанта, се готвеше да ги вземе, когато Кевърн се приближи до него и му показа пистолета си. Сделката беше сключена.
Качиха се в черния линкълн и потеглиха.
Мазен Сабела мина през вътрешния двор и излезе на улицата. На всеки ъгъл се спираше и оглеждаше паркираните коли, прозорците на сградите отсреща и преценяваше всеки по-тъмен вход.