Беззвучен изстрел прониза лявото бедро на Бърн и го завъртя настрани. Двама мъже стояха на вратата.
Кроткият дъждец отпреди няколко минути се бе превърнал в порой, барабанящ по покрива на мерцедеса като тракането на влак. Иззвъняването на телефона на Кито едва се чу от шума. Той се обади и се заслуша в гласа отсреща. После погледна към Мондрагон на задната седалка и кимна.
— С Байда е имало жена, която са убили. Кочи е мъртъв. Байда е прострелян в крака и ръката, Бърн — в бедрото.
— Искам да го видя там на място — каза Мондрагон.
— Момчетата са използвали заглушители — отвърна Кито, — но Байда е стрелял два пъти, а Бърн — три. Било е цяла престрелка. Хората наоколо може да са чули, въпреки пороя.
— Искам да го видя там, където е — каза Мондрагон. — Искам да ме види до тялото на Карлета.
Той взе маската и внимателно започна да я намества върху главата си. Кито уведоми хората си, че идват, и затвори телефона. Нареди на шофьора да остане със Сузана, после излезе от колата с чадър в ръка и заобиколи, за да отвори вратата на Мондрагон.
Мондрагон погледна Сузана. Не бе разменил с нея нито дума. Държеше се, все едно че нея я нямаше. Погледна ръцете й, стегнати с тиксо, и в този момент Кито отвори вратата.
Двамата тръгнаха по улицата под дъжда и влязоха във вход, който ги отведе във вътрешен двор. Улуците бълваха потоци вода върху каменната настилка. Минаха по страничния открит коридор и се качиха по каменното стълбище на втория етаж.
Кито влезе пръв. Бяха издърпали жената и Кочи в единия край на стаята, зад дивана. Бърн и Байда седяха на фотьойли до прозорците, гледащи към площада. Устните им бяха залепени, а ръцете — омотани с тиксо. Раните им бяха превързани с ивици от накъсани чаршафи.
На масата в трапезарията бяха грижливо подредени пистолетите на Бърн и Байда, сивата чанта с изсипано съдържание, паспортите и документите.
Лампите в апартамента бяха угасени. Стаята бе изпълнена със сивкавите отблясъци на следобедния дъжд. Прозорците бяха отворени и по стъклата проблясваха капки.
49
Когато Мондрагон влезе в стаята, той спря поглед първо върху Бърн, но бързо обърна маскираното си лице към Байда. Приближи се и застана пред него, без да казва нищо, висок и слаб, безупречно облечен както винаги. Дори с панталони, мокри до коленете, пак изглеждаше елегантен.
Въпреки че кракът на Бърн го болеше ужасно, единственото му опасение бе да не умре от загуба на кръв. Нямаше представа какви муниции са използвали, но тъй като все още целият бе покрит с кръвта и късчетата мозък на жената, се досещаше какво е станало с крака му. Но дори и тази тревога отстъпи място на интереса към появата на Мондрагон.
В стаята беше тихо, с изключение на шума от падащия дъжд. Всички чакаха.
Мондрагон вдигна ръка, внимателно свали маската и се втренчи в Байда. Маската висеше от ръката му. Очите на Байда не изразяваха нищо — нито страх, нито предизвикателство, нито изненада. Нищо.
Мондрагон се обърна към Кито.
— Дайте жената насам.
Кито даде знак с глава на другите двама мъже, които заобиколиха канапето и издърпаха тялото на жената изпод тялото на Кочи. После я хванаха за краката и я затеглиха сред диря от собствената й кръв. Роклята й се вдигна и полираният дървен под заскърца под голото тяло. Оставиха я между Бърн и Байда, малко настрани, по-близо до вратата.
— Изчезвайте — нареди Мондрагон на мъжете. Те погледнаха Кито, който им кимна, после тръгнаха към спалнята. — Не, навън. — Кито отново им кимна. Ти също.
Кито се обърна и ги последва, затваряйки вратата след себе си.
Мондрагон пристъпи към жената и я погледна. Роклята се бе вдигнала над кръста й.
— Без бельо? Знаеш ли, само преди няколко часа говорих със сестра й Естел — обърна се той към Байда. — Щеше да се изненада от това тук. — Погледна отново тялото. — Карлета. Трудно е да я познае човек без лице — изсъска той. — Че и без глава. — Той побутна голото й бедро с върха на елегантната си обувка — Но аз съм я виждал гола. — Побутна я отново, сякаш за да се увери в безжизненото й състояние. — Е, ти поне чукаше средната. Естел е вече старичка за едно истински хубаво чукане. Освен това ние я похабихме още навремето, нали така?
Той се обърна, приближи се до масата, хвърли поглед на паспортите, придърпа стол и седна пред Байда, малко встрани. С гръб към прозорците и дъжда. Кръстоса крака, после и ръцете си в скута, като издължените му китки увиснаха от двете му страни.