— И после Мондрагон и Кито са отишли там?
— Да, да, там са.
— Така значи.
— Да, но ще убият Байда. Той наистина ли иска да сътрудничи? Вярно ли е това, което каза Бърн?
— Вярно е — отговори Кевърн и кимна.
— Невероятно. Невероятно. Значи трябва да побързаме. Трябва да го спрем… Къде са… другите?
— Мъртви. Истински късмет е, че съм тук. Дяволски късмет.
Сузана го погледна, не вярвайки на ушите си.
— Значи… те мислят, че и ти си мъртъв.
— Да.
— Добре, добре, добре — каза тя.
Беше мушнала пръстите на едната си ръка в гъстата си коса и мислеше напрегнато.
Кевърн взе пистолета на Мондрагон от облегалката на шофьорската седалка, после се пресегна, стенейки от болка, и измъкна пистолета на шофьора от кобура на кръста му.
— Кой от двата искаш?
Тя взе големия Зиг Зауер на шофьора, защото пълнителят му побираше тринайсет патрона.
— Добре, нека помислим — каза Кевърн, чувствайки, че отново му се завива свят. Сигурно бе засегнат и някой от вътрешните му органи. Беше му студено, макар че се потеше, но това не си личеше, защото беше мокър от дъжда.
— Добре ли си? — попита Сузана, която беше проверила оръжието си и го гледаше загрижело.
— Да… Беше истински ад. Просто съм малко пораздрусан. Слушай, трябва да си отваряме очите. Щом са вътре, сигурно са оставили някой да наблюдава…
— Да тръгваме — каза тя. — Рано или късно ще проверят какво става тук и ако ни пипнат, с нас е свършено.
— Да. Слушай, ей там има едно такси. На една пресечка оттук. — Той посочи с пистолета. — Просто да знаеш…
Отвориха вратите и излязоха под дъжда.
51
Мондрагон остана мълчалив няколко секунди, вперил изцъкления си поглед в жената. Бърн погледна Байда, чиито очи бяха приковани в Мондрагон. Чу дишането му. Знаеше, че Байда е прострелян в рамото. Нямаше представа колко сериозна е раната, но парчето от чаршафа, с което я бяха превързали, беше напоено с кръв.
Мондрагон се изправи и излезе от стаята през вратата срещу спалнята. Бърн чу отварянето на чекмеджета, дрънченето на предмети. Беше в кухнята. Като се върна, носеше касапски нож и друг по-малък, за белене на плодове. Седна на стола и сложи ножовете на пода между обувките си.
— Знаеш ли, Гази, ти повече приличаше на човешко същество, когато беше мексиканец. Когато се забърка с тия истории в Близкия изток, истинският Гази изчезна. Хизбула. Мюсюлманско братство. Шибаните фундаменталисти от „Великият Сатана“. Това вече не беше ти. Тъй че и окото ми не мигна да открадна проклетите пари от един радикален ислямист. Тъпи копелета. После се включи в латиноамериканската игра, в колумбийската игра, в мексиканската игра — Мондрагон поклати глава, — вече беше забравил какво беше тук, където хаосът е по-различен. Върна се със страхотна репутация. Мистър Тероризъм. Демоничният гений. Да. И аз на секундата те прецаках с четири милиона долара. Тогава мистър Тероризъм изпрати в Лондон двамата изроди от Богота. И ето, сега отново ще те прецакам. Само че този път ще ти струва всичко.
Мондрагон обърна очи към тялото на Карлета де Леон. Бърн си помисли, че го прави само за да подразни Байда, да провокира очакването му на това, което се канеше да направи с нея.
След това се усмихна и погледна Байда. Бърн за пръв път виждаше усмивка на тези устни. Беше умопомрачително. Мондрагон извърна глава към него.
— Този тук — каза той, посочвайки Бърн — не е Джуд. Джуд наистина бе убит в Тепито. Това е близнакът му. Без майтап. Еднояйчни близнаци. Ония тъпаци, Халил и Ахмад, по някакъв начин разбрали, че Джуд е агент на американското разузнаване — все още не знам как точно, — и го убили, преди да разбереш, че са ти довели шпионин, после стоварили вината за смъртта му на наркодилърите. Няколко нощи след това моите момчета ги ликвидираха. Всичките. Пуснахме слух, че отново става дума за наркоубийства и че Джуд все пак е жив. Голяма, сложна операция, Гази. Измислена с единствената цел да те пипна.
Мондрагон поклати глава и отново се ухили.
— Работата е там, Гази, че кръжах около теб дълго време, постепенно стеснявайки обръча. Когато ти се изпикаваше в храстите, аз се изпикавах отгоре. Когато оставяше миризмата си върху някое дърво, аз се отърквах в него. Животът ти се скъсяваше през цялото време, защото държах бъдещето ти с двете си ръце и късах късчета от него колкото се може по-бързо. Когато не можех да откъсна голямо парче, задоволявах се и с малко.