— Ще трябват няколко шева — каза той. — Боли ли много?
— По-скоро щипе. Всъщност пари. Понася се.
И се усмихна. Лолър все още виждаше възторга в очите й, желанието й да му се хареса. Тя знаеше, че спи със Съндайра Тейн, но нямаше нищо против. Може би сега се радваше, че е пострадала от атаката на вещиците — това й осигуряваше вниманието му, възможност да я докосне. Лолър почти я съжали. Сляпата й обич го натъжаваше.
Делагард, с окървавени гърди, отиде при Неяна и Гаркид тъкмо когато се готвеха да изхвърлят платнището с мъртви вещици през борда.
— Чакайте малко! Не сме яли прясна риба от дни. Гаркид се облещи.
— Да не смяташ да ядеш крилати вещици, капитане?
— Защо не? Можем поне да ги пробваме — отвърна Делагард.
Печената вещица имаше вкус на киснат седмици в пикня парцал. Лолър преглътна само първата хапка и се задави. Кинверсон и Гаркид отказаха да ги пробват, Даг Тарп, Хендърс и Пиля също побутнаха чиниите настрани. Отец Куилан си късаше по малко от своята порция и дъвчеше с нескрито отвращение и твърда решимост, сякаш бе дал обет пред Дева Мария да яде всичко, което му се поднесе, колкото и да е противно.
Делагард изгълта цяла чиния и поиска допълнително.
— Харесва ли ти? — Лолър повдигна вежди.
— Човек трябва да се храни, нали? Сили са ни нужни сега, докторе. Протеините са си протеини. А, какво ще кажеш? Опитай малко де.
— Благодаря — отвърна Лолър. — Ще мина и без точно тези протеини.
Някаква промяна настъпи в Съндайра. Сякаш новата цел на пътуването я караше да излезе от черупката на сдържаност и мълчание, която си бе наложила в началото, и сега, след като приключеха с любенето в усамотеното ъгълче на трюма, тяхното специално местенце, тя подхващаше неочакван автобиографичен монолог.
— Винаги съм била любопитна, още от малка. Понякога дори прекалено любопитна. Обикалях лагуната и събирах какво ли не. На няколко пъти разни животинки ме хапаха доста сериозно. На четири години едно раче дори ми влезе във вагината. — Лолър трепна и тя се разсмя. — Знаеш ли, май му хареса. Не и на родителите ми обаче.
По онова време баща й бил губернатор на остров Кхамсилейн. „Губернатор“, изглежда, бе титла, която се даваше на главата на управителния съвет из островите в Лазурно море. Колонията на Кхамсилейн била многобройна, към петстотин души. За Лолър това бяха ужасно много хора, скупчени на едно място. Съндайра не обичаше да говори за майка си — преподавателка, историчка, занимаваща се с галактическата миграция на човечеството. Умряла, когато Съндайра била съвсем малка, и тя почти не си я спомняше. Изглежда, Съндайра бе наследила от нея търсещия си дух и склонността към научни изследвания. Беше особено запленена от хрилестите — Обитателите, както настояваше да бъдат наричани, официалният термин, който Лолър намираше за прекалено натруфен и досаден. На четиринайсет години с брат й започнали да шпионират тайните церемонии на хрилестите на техния остров. Освен това извършили заедно някои сексуални експерименти, които за Съндайра били първите в живота — спомена го не без гордост пред Лолър, който донякъде бе отвратен от чутото и същевременно заинтригуван. Опитваше се да си представи, че той е на мястото на първия й любовник. Да прегръща младо, крехко и изпълнено с плам тяло! Какво неземно удоволствие! Като малък бе имал предостатъчно възможности да се радва на момичешки прелести — всеки път, когато се измъкнеше от техния ваарг и досадните занимания по медицина, в главата му беше само това. Ала винаги го бе интригувало много повече ставащото в умовете им, отколкото телесната им обвивка. Запита се какъв ли щеше да е животът му, ако Съндайра се бе появила на остров Сорве години по-рано, когато още бе млад. Ако се беше оженил за нея, вместо за Мирейл. Интересна идея — десетилетия на близко съжителство с тази вълнуваща и невероятна жена вместо сивия живот, който бе обречен да води. Истинско семейство. Духовна връзка.
Насили се да прогони тези мисли. Безполезни фантазии, това бяха — двамата със Съндайра бяха израсли на хиляди километри и на много години един от друг. А дори и животът да ги бе събрал, краят си оставаше неизменен — щяха да напуснат заедно острова и да прекратят семейната идилия там. Всички пътеки водеха към изгнанието — самотно корабче насред Пустото море.
Неуморната, вечно търсеща натура на Съндайра в края на краищата я бе забъркала в сериозен скандал. Била на двайсет, баща й още бил губернатор и тя живеела в покрайнините на човешкото селище, за да прекарва колкото се може повече време сред Обитателите. „За мен това беше истинско интелектуално предизвикателство. Исках да науча колкото се може повече за света. А това означаваше да разбера Обитателите. Нещо ставаше там, бях сигурна в това — и никой друг не го забелязваше“.