И тогава дойде отговорът: „Не искам повече да съм сам. Господи, помогни ми, не искам да съм последният човек от Земята, когато Земята вече не съществува“.
Съндайра се размърда, опряла топлото си тяло в него.
— Вал, за какво си мислиш?
— Че те обичам — отвърна той.
— Наистина ли? Обичаш ме такава, каквато съм сега?
Той въздъхна, най-дълбоката въздишка в живота му, и пое с пълни гърди хидроския въздух.
— Да.
Там, където в мислите му досега беше Земята, имаше само безупречна сфера от блещукаща вода. Разпилените дребни предмети на мъртвия свят увиснаха за миг над повърхността на безбрежното море, после паднаха в него и се изгубиха без следа.
Заля го вълна огромно спокойствие. Нещо се скърши в него като ледена плоча в края на зимата. Строши се, разпиля се и отплава. Отплава.
Той се надигна и се обърна към нея, за да й каже какво се е случило. Но нямаше нужда. Тя се усмихваше. Вече знаеше. И той усети как корабът описва широк завой, обръща се, за да поеме през фосфоресциращото море назад, към Лицето над водата.