И тогава я видя — крачеше по крайбрежната към него. Беше пристегнала назад черната си мокра коса и се бе загърнала с наметало от синя трева, разтворено отпред. Навярно бе заобиколила от южната страна на залива и бе излязла на брега при рампата на корабостроителницата.
— Нещо против да ти правя компания? — попита тя.
— В никакъв случай.
Тя се приближи и подпря лакти на перилата, загледа се в морето.
— Преди малко, докато плувах, ми се стори толкова сериозен… — заговори след кратка пауза. — Потънал в мисли.
— Така ли?
— Имаше ли нещо подобно?
— Всъщност да.
— Какви велики идеи те бяха споходили, докторе?
— Никакви. Просто си мислех. — Нямаше никакво намерение да й разказва какво му е било в главата преди малко. — Опитвам се да свикна с идеята, че ще напусна този остров — поде той, импровизираше в движение. — И че отново ще съм изгнаник.
— Отново? — повтори тя. — Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това „отново“? Напускал ли си и някой друг остров, преди този? Мислех, че цял живот си бил на Сорве.
— Така е. Но това е второ изгнание за нас всички, нали? Искам да кажа, първо предците ни са били прокудени от Земята, а сега ние — от този остров.
Тя го погледна учудено.
— Ние не сме изгнаници от Земята. Никой, който се е родил на Земята, не се е заселвал на Хидрос. Земята е била разрушена стотици години преди първите хора да се появят тук.
— Това няма значение. Всички ние произхождаме от Земята, това е нашата начална точка. И сме я изгубили. Тоест сме нещо като изгнаници. Говоря за всички разпилени из космоса хора. — Изведнъж думите сами бликнаха от устата му. — Разбираш ли, някога сме имали роден свят, една-единствена, прародителска планета, но сега я няма, унищожена е, изчезнала. Край. Нищо освен мъгляви спомени и шепа дреболии като тези, които видя в моя ваарг. Баща ми казваше, че Земята е била прекрасно място на чудеса, най-красивата планета, съществувала някога. Свят-градина, така казваше. Рай. Може да е било и така. Според други тя е била олицетворение на кошмарите и хората са я напуснали, защото не са издържали повече там. И в двата случая става въпрос за нашия дом и след като сме си тръгнали от него, вратата сее хлопнала зад нас завинаги.
— Знаеш ли, аз никога не мисля за Земята — призна Съндайра.
— Аз пък мисля. Всички останали галактически раси си имат роден свят, само ние не. Налага се да живеем разхвърляни сред стотици светове, петстотин тук, хиляда там, все на чужди и непознати места. Търпят ни, повече или по-малко, всички тези чуждоземци, с които сме принудени да делим територия. Но това си остава точно каквото ти казвах — изгнание.
— Дори Земята да съществуваше, няма начин да се върнем на нея. Не и от Хидрос. Сега Хидрос е нашият дом, не Земята. И никой не ни гони оттук.
— Е, гонят ни — от Сорве. На това няма как да възразиш.
Лицето й, допреди малко напрегнато и възбудено, се успокои.
— Струва ти се, че е изгнание, просто защото не си живял никъде другаде. За мен един остров не е нищо повече от остров. И това важи за всички. Живея на него известно време, после си тръгвам и отивам на друг. — Положи леко ръка върху неговата. — Зная, че при теб е различно. Съжалявам.
Лолър осъзна, че отчаяно иска да смени темата. Посоката не му харесваше — беше пробудил у нея съжаление, дори желание да го покровителства. Вместо да й развива тези теории за изгнание и за нещастните потомци на изчезналата Земя, трябваше да й каже колко е красива, докато плува, и да я покани на вечеря с чашка бренди във ваарга си. Но вече беше късно. Или не беше?
— Как е кашлицата? — попита след кратко мълчание.
— Всичко е наред. Но не бих имала нищо против да вземам още известно време от твоето лекарство. Поне още няколко дни.
— Ела във ваарга ми, когато свърши, и ще ти дам.
— Ще дойда — обеща тя. — Ще ми се пак да разгледам твоята колекция от Земята.
— Разбира се, стига да искаш. Ако тези неща те интересуват, ще ти разкажа всичко, което знам за тях. Знаеш ли, повечето хора бързо се отегчават.
— Не знаех, че си толкова запленен от Земята. Не познавам друг, който да се занимава с тази тема. За повечето от нас тя е само една планета, обитавана много отдавна от нашите предци. Нещо недостижимо, неразбираемо. Дори не се замисляме как са живели нашите прапрапрапрародители на нея.
— Не и аз — възрази Лолър. — Но не зная защо. Мисля за всякакви неща, колкото и да са недостижими. Като например какво е да живееш на суша. Да вървиш по земя, почва, от която растат растения, някои от тях двайсет пъти по-високи от човек.