Не.
Безумието на плана се стовари върху него със силата на Вълната. Не беше нужно хрилестите да ходят до онази част на острова, за да знаят какво се случва там. По някакъв необясним начин те бяха в течение на всичко, което ставаше на острова. Щяха да ги открият за пет минути и да ги изхвърлят в морето. Пък и дори да не го направеха, как щяха да живеят останалите тук — без връзка с останалите острови? Не. Невъзможно, абсурдно.
— Как мислиш? — попита Талхейм.
Лолър наистина помисли, преди да отговори.
— Прощавай, Нико. Но мисля, че е също толкова тъпо, колкото предложението на Нимбър да откраднем някой от техните идоли и да го използваме като разменна монета в преговорите.
— Така ли мислиш?
— Да.
Талхейм бе вперил поглед в подутината под мишницата си, докато Лолър я превързваше.
След това заговори отново:
— Винаги си гледал прагматично на нещата. Може би си прекалено хладнокръвен, но умееш да извличаш полезното. Само дето не обичаш да поемаш рискове, нали така.
— Не и когато шансовете са един на милион срещу нас.
— Толкова ли е тежко положението?
— Няма да се получи, Нико. По никакъв начин. Признай си — никой досега не е успявал да надхитри хрилестите. Тази идея е обречена. Това ще е истинско самоубийство.
— Може би.
— Няма „може би“.
— В първия момент идеята ми се стори доста добра.
— Нямаме никакъв шанс, повярвай.
— Знам де. Прав си. — Талхейм поклати глава. — Ужасно ми се иска да си остана тук, Вал. Не искам да се махам. Бих дал всичко, за да остана.
— Аз също — рече Лолър. — Но ще трябва да заминем.
Съндайра Тейн го навести, когато запасът й от тинктурата от тръпнитревче се изчерпа напълно. Живото й енергично присъствие изпълваше приемната на ваарга като фанфарен салют.
Само дето пак кашляше. Лолър знаеше причината и тя не беше в някакви чуждоземни гъби, заселили се в дробовете й. Изглеждаше изморена и напрегната. Пламъчетата в очите й говореха за тревога, която не й даваше покой.
Лолър напълни кратунката, която й бе дал, с розовата течност, достатъчно, за да й стигне до деня на заминаването. След това, ако кашлицата продължаваше, щеше да дели с нея запасите си на кораба.
— Знаеш ли, днес дойде една от онези безумки от Сестринството. Разправяше наляво и надясно, че ни направила хороскоп, според който никой нямало да оцелее при плаването до новия остров. Нито една душа. Едни щели да се издавят в морето, други — да плават до самия ръб на океана и оттам да се преселят на небето.
— Трябва да е сестра Текла. Тя се смята за ясновидка.
— И така ли е?
— Веднъж ми прави хороскоп, тогава Сестринството още не съществуваше и тя разговаряше с мъже. Каза, че ще доживея до дълбока старост и ще имам щастлив и пълноценен живот. А сега твърди, че ще умра в морето. Единият от тези два хороскопа трябва да е погрешен, не смяташ ли? Я зяпни, ако обичаш. Искам да ти прегледам гърлото.
— Може би сестра Текла смята, че ти ще си с онези, които ще идат направо на небето?
— Сестра Текла не е надежден източник на информация — заяви спокойно Лолър. — В интерес на истината, тя е жена със сериозно душевно разстройство. Отваряй устата!
Надникна в гърлото й. Тъканите бяха леко зачервени, нищо особено, съвсем нормална реакция при нервна кашлица.
— Ако Делагард знаеше как се плава до небесата, досега да го е направил — продължи Лолър. — И да е прокарал търговска линия дотам. Бас държа, че първо щеше да откара сестрите. Що се отнася до гърлото ти, положението е същото. Напрежение, нервна кашлица, раздразване. Опитай се да се отпуснеш. Не се занимавай със сестрите и не им позволявай да ти предсказват бъдещето.
Съндайра се засмя.
— Нещастни глупави женици. Мъчно ми е за тях. — Въпреки че прегледът бе приключил, тя, изглежда, не бързаше да си върви. Спря при лавицата с неговата колекция от земни предмети и ги загледа. — Обеща да ми разкажеш какви са тези неща.
Той застана до нея.
— Металната статуетка е най-стара от всички. Това е богиня, почитана в една страна на име Египет преди хиляди години. Египет се простирал край голяма река, много древно място на Земята, там се е зародила човешката цивилизация. Мисля, че е богът на слънцето или на смъртта. Или и на двете. Не съм сигурен.
— И на двете? Как е възможно богът на слънцето да е бог и на смъртта? Слънцето е източник на живота, то дава топлина и светлина. А смъртта я свързвам с мрака… Това е — Тя се сепна. — Всъщност нали земното слънце е причинило смъртта на хората? Искаш да кажеш, че са го знаели в това място, Египет, хиляди години, преди да се е случило?