— Не обичам бренди — тросна се Тарп. — Знаеш го добре, Госпо. Освен това от него също се ожаднява. Изсушава лигавицата на устата. Нали тъй, докторе? На теб ако не ти е ясно… — Въздъхна раздразнено. — Добре де, дайте да я пробвам тая сурова риба, мътните я взели!
Лолър му подаде чинията. Тарп разпори една рибка с вилицата, огледа я, сякаш никога досега не бе виждал нещо подобно, и след като събра сили, отхапа малко парченце. Задъвка, преметна го с език, преглътна и като че ли се замисли. След това си взе втора хапка.
— Ей — подвикна той. — Никак не било лошо.
— Задник — повтори Кинверсон. Но сега се усмихваше.
След вечерята всички излязоха на палубата за смяна на вахтата. Хендърс, Голджоз и Делагард се спуснаха по стълбите, както бяха в работно облекло, а Мартело, Пиля Браун и Кинверсон заеха техните места.
Яркото сияние на Кръста разделяше нощното небе на четири части. Морето бе съвсем гладко и в него се виждаше отражението на звездите, като изпъната линия от студени бели пламъчета, прокарана през водата и проточваща се към неизвестните далечини, където се размазваше и изчезваше. Изправен до перилата, Лолър погледна назад. Трепкащи сигнални светлинки обозначаваха местата на петте кораба, които ги следваха максимално близо. Ето го цялото население на Сорве, събрано насред открито море, цяла една малобройна колония, побрана на шест кораба, Талхеймови и Танаминдови, Катцини и Янезови, Суейнърови и Соутелови и всички останали, добре познати стари имена. Всяка вечер, когато се мръкнеше, моряците закачаха по мачтите димящи фенери, заредени с изсушени водорасли, които изпускаха мъждиво оранжево сияние. Делагард настояваше с фанатична загриженост да се движат в плътна формация и никога да не се губят от поглед. Всеки от корабите имаше собствена радиостанция и връзката се поддържаше през цялата нощ, за да не би някой да се заблуди и да поеме в друга посока.
— Излиза вятър! — провикна се нечий глас. — Да вдигнем предните платна!
Лолър се възхищаваше от изкуството да нагласяваш платната така, че да се възползваш максимално от силата на ветровете. Искаше му се да познава малко по-добре това умение, което граничеше със сложна наука. За него мореходството представляваше някакво вълшебство, тайнствена и объркваща загадка. Корабите на Делагард, далеч по-сложни във всяко отношение от малките платноходки, с които рибарите излизаха в залива, разполагаха с по две мачти, оборудвани с триъгълни платна от гъсто изплетени нишки и по-малки, квадратни, закачени над тях. Друго триъгълно платно бе закрепено между двете мачти. Главните платна бяха пристегнати за тежките тикове; въжета с нанизани на тях топки и скоби ги задържаха на място, а те на свой ред се управляваха от фалове, преминаващи през система от скрипци и макари.
При обикновени условия бяха достатъчни трима души, за да се нагласят платната, и четвърти при кормилото, който да дава заповеди. Екипът на Мартело, Кинверсон и Браун работеше под командата на Госпо Струвин, а в другата смяна Неяна Голджоз, Дан Хендърс и Делагард поемаха платната, докато Оньос Фелк, навигатор и картограф, държеше кормилото. Съндайра Тейн бе заместник в смяната на Струвин, а Лиз Никлаус — при Фелк. Лолър обичаше да застава някъде отстрани и да наблюдава целия този добре отигран процес. „Платна по вятъра!“. „Завърти бимса!“. „Към подветрената!“ Отново и отново, всеки път, когато вятърът се менеше, те спускаха платната, обръщаха ги и ги нагласяваха в нова позиция. И по такъв начин, независимо откъде духаше вятърът, корабът успяваше да следва първоначалната посока.
Единствените, които не участваха в това занятие, бяха Даг Тарп, отец Куилан, Натим Гаркид и самият Лолър. Тарп бе твърде лек и несръчен, за да помага с въжетата, и през повечето време седеше в радиорубката, където поддържаше постоянна връзка с другите кораби. На отец Куилан се гледаше като на странично лице, изключено от корабната работа, а задълженията на Гаркид бяха камбузът и събирането на водорасли. Що се отнася до Лолър, той с удоволствие би се включил в опъването на платната и чакаше с надежда да бъде поканен, което, поне засега, не се случваше.