И дори Хидрос, еднопосочна спирка, от която няма завръщане…
Литналите от Земята кораби се отправяха навсякъде, накъдето можеше да се лети. За всеки от тях по време на полета настъпваше момент, в който светлинната на Земята отзад внезапно угасваше. Докато се мяташе в неспокоен сън, Лолър бе принуден отново да стане неволен свидетел на изгарящия огън и след него на падането на мрака и да изпратих въздишка света, от който произхождаше и той. Ала, изглежда, никой от корабите не бе забелязал гибелта на Земята — те всички продължаваха да летят, далече, все по-далече.
Следващият ден бе този, в който, докато крачеше по палубата, Госпо Струвин изрита една купчина, наподобяваща мокра жълтеникава мрежа, и извика: „Ей, кой остави тази мрежа тук?“
„Нали ти казах — рече Кинверсон по-късно, вероятно за десети път през този ден. — Не вярвам на спокойното море“.
А отец Куилан произнесе с напевен глас: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…“
2.
Смъртта на Струвин бе твърде неочаквана и бе настъпила в прекалено ранен етап от пътешествието, за да може да бъде възприета и осъзната. На Сорве смъртта бе неизменно дебнеща възможност — ако се отдалечиш прекалено с лодка от залива и внезапно се извие буря, ако докато се разхождаш по крайбрежната, без предупреждение се вдигне Вълната, или когато намериш апетитни на вид мекотели в плитчините, а впоследствие те не се окажат толкова апетитни. Корабът обаче изглеждаше като някакво малко островче на безопасността. Може би тъкмо защото бе далеч по-уязвим, защото представляваше само една крехка дървена черупка, нищожно петънце, плаващо сред необозримия океан, те всички бяха повярвали в неговата сигурност. Лолър предполагаше, че ще срещнат трудности, страдания и неволи, както и някои сериозни наранявания и болести, докато се доберат до Грайвард — все предизвикателства към неговите лекарски умения. Но смърт? Тук, насред спокойното море? При това смъртта на капитана? И само пет дни след като бяха напуснали Сорве. На фона на подозрително спокойните и безгрижни дни смъртта на Госпо Струвин идваше като зловещо предупреждение, като знак за дебнещи нататък по пътя още по-страшни изпитания.
Случката накара пътешествениците да се сплотят, както розовата кожа се събира около зарастващата рана. Изведнъж всички станаха разумни и добронамерени, готови да предложат помощта си за всяко нещо, внимателни към желанията и душевното състояние на околните. Делагард обяви, че той поема командването на кораба. За да се изравнят смените, Оньос Фелк бе преместен в първа вахта — той щеше да направлява групата на Мартело, Кинверсон и Браун при опъването на платната, а Делагард щеше да командва Голджоз, Хендърс и Тейн.
След краткото си избухване, когато научи за смъртта на Струвин, Делагард бързо се овладя и сега се държеше уверено и хладнокръвно. Изправен на мостика, той следеше промените във времето и даваше с ясен глас заповеди на своята команда. Вятърът не спираше да духа от изток. Пътешествието продължаваше.
Четири дни по-късно дланите на Лолър все още бяха покрити с болезнени червеникави рани от ужилването на мрежоподобното същество и пръстите му се сгъваха с осезаемо затруднение. Яркочервените линии постепенно бяха потъмнели, но вероятно Пиля беше права, че ще му останат белези завинаги. Това не го безпокоеше — и без това имаше доста белези по тялото, спомен за проявявано невнимание през изминалите години. Тревожеше го сковаността на пръстите. Те бяха важен инструмент в работата му, не само при хирургически манипулации, но и при прегледите, докосването и палпацията на кожата и телата на пациентите, при които събираше ценна информация за процесите на повърхността и в подлежащите тъкани. Не би могъл да разчита посланията, пращани от телата им, ако пръстите му са втвърдени като пръчки.