Пиля, изглежда, също се безпокоеше за състоянието на ръцете му. Следващия път, когато излезе на вахта, тя го видя да стои умислен край перилата, приближи се и взе ръцете му в своите, както бе направила малко след смъртта на Струвин.
— Не ми харесват. Слагаш ли от твоя мехлем?
— Редовно. Макар че раните са се затворили и едва ли има нужда от него.
— А другото лекарство — розовите капки? Обезболяващото?
— О, да. Да. Едва ли щях да издържа без него.
Тя погали дланите му с пръсти.
— Ти си толкова добър човек, сериозен човек. Знаеш ли, ако нещо се случи с теб, няма да мога да го понеса. Така се изплаших, когато те видях да се биеш с онова нещо, дето утрепа капитана. И после, като видях какво е станало с ръцете ти.
Истинско, неподправено обожание бе изписано на простоватото й лице. Пиля не беше красавица, но точно сега в очите й блещукаше неописуема топлина. Контрастът между златистите й коси и мургавото лице бе особено привлекателен. Тя беше силно простовато момиче и чувствата, които излъчваше в момента, бяха като отражение на природата й — силни и примитивни. Лолър дръпна внимателно ръката си, за да не я нарани, и същевременно я възнагради с добронамерена и благодарна усмивка. Би било толкова лесно да приеме това, което открито му предлагаше, да я отведе някъде в трюма, между товарите, и да се наслади на простичките удоволствия, от които се бе въздържал толкова дълго време. В края на краищата той не бе свещеник, нито бе давал обет за целомъдрие. Но изглежда, бе изгубил вяра в способността да владее чувствата си. И сега се страхуваше — боеше се да започне едно приключение, чийто край можеше отново да е мъчителен.
— Как мислиш, дали ще оцелеем? — попита тя.
— Да оцелеем? Разбира се.
— Аз пък смятам, че ще загинем в морето. Госпо беше първият.
— Всичко ще бъде наред — увери я Лолър. — Онзи ден ти го казах и сега пак го повтарям. Госпо извади лош късмет, нищо повече. Винаги има хора, на които не им върви.
— Искам да живея. Сигурно в Грайвард ще си намеря съпруг. Сестра Текла ми го предрече малко преди да отпътуваме, помолих я да ми гледа бъдещето. Тя каза, че в края на пътуването ще срещна мъж.
— Сестра Текла каза много безумни неща на много хора относно това, което ни чака в края на плаването. Не бива да вярваш на гадателите. Но ако наистина искаш да си намериш съпруг, надявам се сестра Текла да е познала.
— Искам да е по-възрастен от мен. Някой силен и мъдър, който не само ще ме обича, но и ще ме научи на много неща. Никой досега не ме е учил на нищо. Освен на работа по корабите и тъкмо заради тази работа все пътувам с Делагард и не мога да си намеря свестен мъж. Но сега вече твърдо съм решила. Време ми е вече. Хубава съм, нали, докторе?
— Много си хубава — отвърна Лолър.
„Бедничката Пиля“ помисли си. Изпитваше вина, че не я обича.
Тя се отдръпна, сякаш почувствала, че разговорът не върви в посоката, в която й се искаше. След кратка пауза подхвърли:
— Мислех си за красивите неща от Земята, които ми показа, онези, дето ги държиш в твоята каюта. Онези дребни прекрасни предмети. Те са направо невероятни. Помолих те да ми подариш един от тях и ти ми отказа, но сега промених намерението си. Не искам да имам такъв предмет. Те са минало. Искам само бъдещето. Докторе, струва ми се, че твърде много живееш в миналото.
— За мен то е по-голямо от бъдещето. Има повече неща, които да разглеждам.
— Не. Не си прав. Бъдещето е много голямо. Бъдещето се простира безкрайно. Почакай и ще видиш, че съм права. Трябва да изхвърлиш тези стари вещи. — Погледна го със срамежлива, нежна усмивка. — Време е да вървя… Ти си много фин човек. Щеше ми се да ти го кажа. Искам само да знаеш, че имаш верен приятел на кораба — ако ти трябва приятел. — Обърна се и се отдалечи с бърза крачка.
Лолър я наблюдаваше, докато се катереше по такелажа. „Бедната Пиля — помисли си отново. — Какво сладко момиче. Едва ли бих могъл да те обичам, не и по начина, по който искам да обичам някого. Но въпреки това ти самата си много фин човек“.
Тя се катереше с ловки, гъвкави и чевръсти движения и след броени секунди вече беше високо над палубата. Приличаше на някоя от маймунките, които си спомняше от детските книжки, същите тези книжки, които бяха пълни с неразбираеми разкази за някогашната Земя с нейните огромни континенти, джунгли, пустини, ледници, маймуни, тигри, камили, бързоходни коне, полярни мечки, моржове и кози, които скачат от една канара на друга. Какво ли е канара? Ами коза? Налагаше се сам да си ги представя по оскъдните описания в текста. Козите бяха дългурести, покрити с козина четириноги създания, чиито крака бяха яки като натегнати стоманени пружини. Канара е купчина от камъни, а камъкът е доста по-твърда водораслова дървесина. Маймуните са грозни дребни копия на хората, които се катерят по дърветата и врещят подигравателно. Ако бе така, Пиля нямаше нищо общо с тях. Освен че се катереше по върховете на мачтите, сякаш си е у дома.