Делагард бе стиснал юмруци. Умееше да държи на своето, нямаше две мнения.
— Доколкото си спомням — подметна Хендърс, — тъкмо ти бе този, който ни забърка в тази каша. Само се чудя дали го направи от великодушие, или от добронамереност?
— Млъквай, Дан! — скастри го Лолър. — Остави ме да мисля.
Загледа се към новия остров. Бяха достатъчно близо, за да различава жълтеникавия блясък в очите на хрилестите. Те продължаваха да работят, сякаш дори не бяха забелязали флотилията на хората.
Лолър изведнъж осъзна, че Делагард е прав, а Хендърс и Тарп грешат. Колкото и да му се щеше пътешествието да приключи тук и сега, той си даде сметка, че идеята да се заселят на незавършения остров е крайно неиздържана. Това бе съвсем малък, крехък къс дървесина насред океана. Дори хрилестите да ги пуснеха, щеше ли да се намери място за всички?
— Е, добре — въздъхна той. — Нид, макар и да се случва рядко, този път съм съгласен с теб. Този остров не е място за нас.
— Добре. Чудесно. Много разумно от твоя страна. Винаги мога да разчитам на мъдрия ти съвет, нали, докторе? — Делагард сви ръце на фуния и извика към Пиля: — Завой по вятъра! Да се махаме оттук!
— Трябваше да гласуваме — настоя мрачно Даг Тарп, докато си разтъркваше насинената ръка.
— Забрави — рече му Лолър. — Тази забава е на Делагард. Ние сме само гости.
3.
В началото на следващата седмица времето започна видимо да се променя. Следвайки северозападен курс към Грайвард, корабите напуснаха тропическите води и яркото слънце, което властваше в небето на средните ширини, и вече навлизаха в прохладни морета. Водата бързо взе да изстива и над повърхността й се вдигаха гъсти облаци всеки път, когато откъм екватора полъхваше топъл вятър. По обед мъглата се разсейваше, но небето често бе забулено в кълбести облаци или бе засенчено цялото, от хоризонт до хоризонт. Едно нещо обаче си оставаше същото. Все още нямаше дъждове. Не беше валяло, откакто напуснаха Сорве, и този факт се превърна във всеобща загриженост.
По тези места морето изглеждаше различно. Водите на Родното море останаха назад. Сега се намираха в Жълто море и синкавите широти на изток изчезнаха почти внезапно, сякаш границата бе прокарана с нож. Повърхността бе застлана с тънка, почти микроскопична пяна, жълтеникава и слузеста, из която се виеха дълги червеникави нишки, като кръвенисти съсиреци. Грозна, но иначе плодотворна гледка. Водата кипеше от живот, нов и непознат. Огромни грозновати риби с размери човешки бой, с мътносини люспи и с черни слепи очи се удряха в корабите като плаващи трупи. Понякога от дълбините изскачаше красив морски леопард с мека като плюш козина и поглъщаше някоя от рибите с едно-единствено бързо разтваряне на челюстите. Един следобед между флагмана и кърмата на кораба на Бамбър Кадрел изникна високо двайсетина метра яко цилиндрично чудовище с озъбена паст и започна да блъска водата зад кораба — плясъците бяха като топовни гърмежи, — а когато най-сетне изчезна в дълбините, отгоре останаха да плуват синкави останки от поне двайсетина избити риби. Малко по-късно изпод водата се появиха няколко по-дребни варианта на чудовището и започнаха да се хранят с тях. По тези места изобилстваше и от месеста риба, цели пасажи се стрелкаха чевръсто на известно разстояние от корабите, но по някаква необяснима причина се държаха далеч от мрежите ни Кинверсон.
Армии от милиони дребни многокраки създания с блестящи прозрачни телца режеха жълтеникавата кора като сърпове и прокарваха просторни улици, които се затваряха мигновено зад тях. Гаркид извади цяла мрежа от тях — те подскачаха и се блъскаха като обезумели, изплашени от слънчевата светлина, — и когато Даг Тарп уж на шега предположи, че може би стават за ядене, Гаркид изпържи няколко в собствения им сос и ги излапа най-безгрижно.
— Не са лоши — каза. — Опитайте.
След два часа все още му нямаше нищо. Други се съгласиха да рискуват, сред тях и Лолър. Дребните ракообразни бяха хрупкави, леко сладникави и изглежда хранителни. Никой не показа нежелани реакции към тях. Гаркид хвърли мрежата още няколко пъти, после се затвори в камбуза да ги приготвя и същата вечер си направиха малко празненство.
Но други животински форми в Жълто море не се оказаха толкова безвредни. Тъмнозеленикавите медузи, безопасни, но досадни, откриха начин да се катерят по корпуса и да се скупчват на борда, където измираха и воняха непоносимо. Изтикването им обратно и измиването на палубата отнемаше цял ден. Друг район на морето се оказа заселен от странни водорасли, достигащи на височина седем-осем метра над повърхността; по обед плодниците им се пръсваха от топлината и засипваха корабите с множество дребни твърди семена, които караха хората да се разбягват и да търсят укритие. Над водите често летяха шумни ята крилати червеи, размахваха перестите си крайници с невероятна бързина; носеха се по стотина-двеста метра, преди да се изтощят и да цопнат в морето. Понякога, когато прелитаха толкова близо до перилата, че се виждаха люспите на гръбчетата им, Лолър неволно докосваше раната на бузата си, останала след срещата с една от вещиците.