Лолър отиде при него, докато все още сортираше вдигащите пара растения. Дребни животинки, уловени в мрежата с водорасли, пълзяха и лазеха сред листата — охлювчета, рачета и други паякообразни с яркочервени черупки, които приличаха на миниатюрни и неимоверно красиви замъци. На Гаркид, изглежда, дори не му хрумваше, че някоя от тези животинки би могла да е отровна, че малките им челюсти могат да съдържат опасни токсини, непознати и смъртоносни секрети. Той ги разчистваше с малка метла от тръстика и дори използваше ръцете си за по-бързите. Видя приближаващия се Лолър и го дари с невинна усмивка.
— Днес морето беше добро към нас. Прати ни богат улов.
— Натим, къде си научил всички тези неща за морските растения?
Гаркид го погледна учудено.
— В морето, къде другаде? То ни дарява с живот. Излезеш ли в него, скоро ще научиш кое е добро и кое — не. Опитваш това-онова. И помниш. — Извади нещо, загърнато в няколко навити листа, и го пъхна под носа на Лолър. — Сладко е и много крехко. — Беше някакъв морски червей, жълтеникав, с червени люспи, почти като късче оживяла слуз, каквато доскоро покриваше морето. Поне дузина любопитни черни очички се въртяха на издължени пипалца. Лолър не виждаше в това създание нищо сладко и крехко, но Гаркид, изглежда, бе запленен от него. Доближи го до лицето си и му се усмихна. След това го хвърли през борда.
— Морето да го благослови — промърмори с тон, в който се долавяше безкрайно благоговение.
— Питам се, защо ли го е създало? — обади се малко троснато Лолър.
— О, не, докторе. Никога не се питай. Кои сме ние, че да питаме какво прави морето?
Ако се съдеше по тона и думите му, Гаркид гледаше на морето като на божество. Лолър не знаеше какво да каже. Не му се щеше да се заяжда с Гаркид, но и не одобряваше отношението му. Усмихна се малко гузно, кимна и бавно се отдалечи. Малко по-нататък на палубата забеляза отец Куилан, който ги бе наблюдавал.
— Гледам го как работи — каза свещеникът, когато Лолър се приближи. — Рови се във водораслите, подбира ги, сортира ги. И никога не спира. Изглежда толкова спокоен, а същевременно вътре в него нещо кипи, сякаш гори някакъв пламък. Всъщност какво знаеш за него?
— За Гаркид? Не много. Затворен и мълчалив човечец. Не съм сигурен къде е живял, преди да дойде на Сорве. Освен водораслите няма други интереси.
— Загадка.
— Да, човек-загадка. Отначало го смятах за мислител, обсъждащ наум кой знае какви сложни въпроси с Всевишния. Но сега не съм сигурен дали нещо става там вътре освен внимателната преценка на различните видове водорасли. Нали знаеш, не е никак трудно да сбъркаш глупостта с мъдрост, когато някой е мълчалив. Напоследък взех да си мисля, че е точно толкова ограничен, колкото изглежда.
— Какво пък, напълно възможно — отвърна свещеникът. — Макар че не бих се изненадал… Никога досега не съм срещал истински ограничен човек.
— Сериозно ли говориш?
— Понякога си мислиш за някой, че е такъв, а се оказва, че грешиш. В моята професия рано или късно се срещаш с душата на човека — когато най-сетне реши да ти я разкрие или повярва, че свещеникът не е нищо повече от тънка завеса, зад която се спотайва Господ Бог. И тогава осъзнаваш, че дори простите хора не са съвсем прости. Невинни, невежи, но не и прости. Човешкият ум, дори когато работи на минимални обороти, е безкрайно сложен механизъм. Така че, прощавай, докторе, но ще те посъветвам да преосмислиш представите си за Гаркид. Според мен той обича да мисли. И търси Бога, също като всички нас.
Лолър се усмихна. Да вярваш в Бога е едно, да го търсиш — съвсем друго. Не беше изключено Гаркид да е искрено вярващ на някакво свое, примитивно ниво. Но ако ставаше дума за някой, който търси Бога, това бе именно Куилан. Лолър винаги се учудваше на начина, по който хората проектираха страховете и нуждите си върху обкръжаващия ги свят и ги издигаха до степен на фундаментални закони на вселената.
И дали търсенето на Бога бе занимание, което неминуемо обсебваше всеки? Куилан да. При него това бе професионално задължение, ако можеше да се каже така. Но Гаркид? Кинверсон? Делагард? Самият Лолър?
Погледна внимателно стоящия до него свещеник. Вече се бе научил да чете по лицето му. Куилан имаше две най-чести изражения. Едното беше благочестиво и искрено. Другото — хладно, бездушно, цинично, лишено от вяра в Бога. Сменяше едното с другото в зависимост от душевните бури, които бушуваха в неспокойното му същество. В момента Лолър предполагаше, че разговаря с благочестивия и искрения Куилан.