Завръщането на флагмана стана без премеждия. Лолър се прибра право в каютата.
Седем капки тинктура от тръпнитревче. Не — нека са десет.
Мислите за изгубената Земя го налягаха често вечер, когато стоеше край перилата, заслушан в тайнствените звуци на морето и загледан в пустата непроницаема тъмнина, която ги заобикаляше. Вманиачаването му по родната планета, изглежда, растеше, откакто шестте кораба се бяха отправили на дългото си пътешествие. За кой ли път се опита да си представи какъв е бил животът там. Огромни острови, наричани континенти, управлявани от крале и кралици с богатство и могъщество, надхвърлящи всякакви представи. Кръвопролитни войни. Фантастични оръжия, способни да разрушават цели светове. А след това великата миграция в космоса, стотици хиляди кораби, отпратени към дълбините на пространството, понесли на борда си предшествениците на всички хора, които сега обитаваха галактиката. Всички до един произхождащи от един малък свят, който вече не съществуваше.
До него застана Съндайра — тя също обичаше да се разхожда нощем по палубата.
— Отново ли рееш поглед из необятните простори на космоса, докторе?
— Да, както обикновено.
— Каква е тазвечерната тема?
— Иронията. Всички тези години, през които хората от Земята са се изтребвали в своите мръсни малки войни. Но така и не са успели. А след това тяхното собствено слънце го е направило за един следобед.
— Слава на Бога, че вече сме се разселили сред звездите.
— Да — съгласи се Лолър и погледна намръщено към тъмното, гъмжащо от чудовища море. — Наистина сме извадили късмет.
Тя се върна по-късно и отново го завари при парапета.
— Ти ли си, Валбен?
— Аз, кой друг. — Никога досега не го бе наричала на малко име. Стори му се странно, дори малко неприятно. Не можеше да си спомни някой друг да го нарича „Валбен“.
— Ще изтърпиш ли още малко компания?
— Разбира се. Не ти ли се спи?
— Не съм и опитвала — призна тя. — А и долу има религиозна вечеринка, ако не знаеш.
— И кои са светиите, дето участват в нея?
— Отчето, естествено. Лиз. Неяна. Дан. И Гаркид.
— Гаркид? Излезе ли най-сетне от черупката си?
— Всъщност той само присъства. Отец Куилан е взел думата. Разказва им за уклончивата същност на Всевишния и за това колко е трудно да запазим вярата си в Него, след като така и не ни дава доказателства за Своето съществуване. Какво усилие е да храним вяра в Бога и че това не е правилно, не би трябвало въобще да се измъчваме, а да Го приемем в сърцата си слепешката. Само дето не се получава. И тъй нататък и прочее. Останалите пият, само Гаркид кима. Странен тип е той. Не искаш ли да слезеш долу и да чуеш думите на отчето?
— Не — отвърна Лолър. — Вече имах честта да изслушам виждането му по този въпрос.
Известно време стояха един до друг мълчаливо.
Отново Съндайра първа наруши мълчанието.
— Валбен. Що за име е това?
— Име от Земята.
— Не, не е. Джон, Ричард, Елизабет, това са земни имена. Лео също. Но никога не бях чувала за име като Валбен.
— Което не значи, че не е земно име, нали?
— Възможно е, само дето не ми е познато.
— Какво пък, може и да не е земно. Баща ми ми го е дал. Може да е грешал.
— Валбен — повтори тя. — Има нещо особено в него. Предпочиташ ли да ти казвам така?
— Дали предпочитам? Не. Наричай ме Валбен, ако ти искаш. Всъщност вече го правиш.
— А ти как би искал да ти казвам? Докторе?
Лолър повдигна рамене.
— Докторе е добре. Някои ме наричат Лолър. Други пък Вал. Но те са малко.
— Вал. Това ми звучи по-приемливо от „докторе“. Нещо против да ти викам Вал?
Само приятелите му го наричаха така, хора като Нико Талхейм, Нимбър Танаминд, Нестор Янез. От нейните уста звучеше странно. Но сигурно можеше да свикне и с това. Пък и „Вал“ беше по-добре от „Валбен“.
— Както желаеш — отвърна той.
След три дни ги застигна нова приливна вълна, този път идваше от запад. Беше по-силна от първата, но магнетроните се справиха без проблеми и с нея. Нагоре, през гребена и спускане по задната страна, леко разтърсване — и готово.
Времето се задържа студено и сухо. Пътешествието продължаваше.
Някъде посред нощ откъм трюма се разнесе приглушен удар, идещ от външната страна на корпуса, сякаш се бяха ударили в риф. Лолър седна в койката, прозя се и разтърка очи, зачуди се дали не сънува. Последва нов удар; и още един. Не беше сън значи. Все още замаян той отброи една минута, минута и половина. Удар. Дъските на корпуса изпукаха и се разместиха.