Но постепенно кораловите рифове започнаха да намаляват и накрая изчезнаха съвсем. Още известно време морското дъно остана плитко и песъчливо, след това се изгуби внезапно и тюркоазната прозрачна вода се смени от тъмносинята завеса на дълбините, върху които подскачаха белезникави зайчета.
Лолър бе завладян от мъчителното усещане, че пътешествието няма да свърши никога. Щеше да прекара живота си на този кораб до самия му край. Останалите кораби плаваха наблизо, като съседни планети в пространството.
Странното бе, че не виждаше нищо лошо в това. Вече беше свикнал с ритъма на морското пътешествие, беше се научил да харесва постоянното клатушкане на кораба, да се примирява с ограничените възможности за усамотяване, дори да се забавлява при появата на всяко ново и непознато морско страшилище. Сякаш се беше заселил на ново място. Беше се адаптирал. Дали не бе помъдрял? Или се беше превърнал в истински аскет, човек, който не се нуждае от нищо, който не дава пукната пара за дребните удобства на живота? Напълно възможно. Реши при първа възможност да поговори за това с отец Куилан.
Дан Хендърс си поряза ръката на гафела, докато помагаше на Кинверсон да изтегли на борда една огромна подскачаща риба с почти човешки размери, и Лолър, чиито запаси от превързочни материали бяха привършили, слезе в трюма, за да ги попълни. Както винаги изпитваше известно безпокойство, когато идваше тук, особено след срещата с Кинверсон и Съндайра — предполагаше, че продължават да се усамотяват от време на време и не му се искаше да се срещне с тях отново.
Но Кинверсон беше на палубата и се занимаваше с рибата. Лолър прерови сандъците, намери каквото му беше необходимо и тъкмо се връщаше по тесния коридор, когато почти се сблъска със Съндайра Тейн — идваше срещу него в тъмното.
Изглеждаше изненадана да го завари тук, също както и той нея.
— Вал? — сепна се тя и отскочи, преди да са се блъснали.
В следващия миг корабът се люшна рязко и я запрати право в обятията му.
Беше случайно, Съндайра никога не би постъпила по този начин. Лолър се подпря на стената зад себе си, изпусна лекарствата и я улови като кукла, захвърлена от немирно момиче. Корабът се люшна отново и той я стисна малко по-силно, за да не я изпусне и тя да полети към отсрещната стена. Стояха лице в лице, очи в очи… и изведнъж се разсмяха.
След това корабът се изправи и Лолър осъзна, че все още я държи. Беше му приятно.
Толкова по въпроса за аскетизма. Но какво толкова, по дяволите?
Устните му потърсиха нейните, или може би нейните откриха неговите — дори след това не можа да си обясни кое стана първо. Но целувката им беше продължителна и страстна. След това, въпреки че корабът вече почти не се поклащаше, му се стори най-малкото несправедливо да я пусне. Ръцете му се плъзнаха надолу към талията и, погалиха хълбоците и той я притисна към себе си, а може би тя се притисна в него.
Лолър носеше само жълтеникавата препаска. Съндайра бе загърната в лека къса сивкава наметка. Не беше никак трудно да я смъкне. Всичко се случваше бавно, постепенно, по напълно предсказуем и добре познат начин, но въпреки това бе невероятно вълнуващо — приличаше на кристално ясен ярък и незабравим сън, който обещаваше загадъчни удоволствия. Лолър галеше меката й кожа. Беше гладка и топла. Със същите леки и нежни движения тя докосваше раменете и голия му гръб. Той премести ръка отпред, плъзна я в долината между гърдите й, където бе опирал слушалката преди няколкостотин години, и продължи надолу, през плоския й корем към мястото, където се събираха бедрата й. Докосна я и усети, че е влажна. Сега тя пое инициативата и го побутна назад, но не за да се освободи от него, а за да го насочи към едно скришно местенце между сандъците, където имаше достатъчно място, за да легнат. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае намеренията й.