Намираха се в нещо като тясна прихлупена ниша. И двамата бяха дългокраки, но по някакъв начин се справиха, дори без усилие. Никой не промълви нито дума. Съндайра бе активна, енергична и бърза. Лолър бе възбуден и страстен. Само след броени секунди синхронизираха ритъма си и оттук нататък нещата потръгнаха от само себе си. Някъде по средата на този процес Лолър осъзна, че се опитва да си припомни кога за последен път го е правил, след което се скара на разсеяния си ум и гневно го посъветва да се съсредоточи върху настоящето.
Когато всичко свърши, се изтегнаха засмени, притиснали потните си тела едно в друго и със сплетени крака, като пипалата на октоподите в морето с коралите. Лолър прецени, че сега не е време да се опита да подхване романтичен или сантиментален разговор.
Но все пак трябваше да каже нещо.
— Не си ме проследила тук, нали? — попита, най-сетне нарушавайки дългото мълчание.
Тя го погледна изненадано и развеселено.
— Че защо ще го правя?
— Откъде да знам?
— Слязох да търся куки за плетене на въжета. А в следващия миг се озовах в обятията ти.
— Сигурно. Не съжаляваш, нали?
— Не — отвърна тя. — Защо да съжалявам? Ти съжаляваш ли?
— Ни най-малко.
— Чудесно. Можехме да го направим доста отдавна.
— Така ли?
— Разбира се, че можехме. Защо чака толкова дълго?
Той я огледа на светлината на мъждивия фенер.
Хладните й сиви очи гледаха закачливо, но не виждаше в тях и следа от подигравка. Въпреки това тя, изглежда, възприемаше случилото се много по-леко от него.
— Бих могъл да те попитам същото.
— И ще си прав, разбира се. Само че аз ти дадох не една възможност. Ти обаче внимателно ги избягваше.
— Зная.
— Но защо?
— Дълга история — рече той. — И сигурно ще ти се стори скучна. Има ли значение?
— Съмнявам се.
— Добре.
След което настъпи тишина.
Малко по-късно му хрумна, че може би няма да е зле, ако го направят отново, и той започна да я гали по ръката и бедрата, както лежаха сплетени на пода. В началото тялото й реагираше както очакваше, но след това, в демонстрация на отличен самоконтрол и такт, тя преустанови процеса, преди да е стигнал твърде далеч, и внимателно се освободи от прегръдката му.
— По-късно — рече мило. — Наистина слязох тук по работа.
Надигна се, загърна се с наметалото, дари го с едно весело намигване и изчезна по коридора към кърмата.
Лолър беше изумен от невъзмутимостта й. Всъщност защо трябваше да си мисли, че и тя трябва да е впечатлена колкото него, след като не бе имала такъв продължителен период на въздържание? Изглежда, случилото се й се бе понравило. Определено се бе наслаждавала на момента. Но може би от нейна гледна точка това бе само една случайна среща, нещо като неочаквано и приятно последствие от разлюляването на кораба.
Нищо чудно да беше така.
В един ленив следобед отец Куилан реши да направи Натим Гаркид католик. Поне изглеждаше, че се занимава с нещо подобно, когато Лолър мина покрай тях и погледна надолу от мостика. Отецът, запотен и разгорещен, засипваше нещастния Гаркид с красноречието си, а Натим го слушаше с неизменното си безстрастно изражение.
— Отец, Син и Свети Дух — обясняваше Куилан. — Божествено съчетание, триединство. — Гаркид кимна сериозно. Лолър, който бе станал случаен свидетел на разговора, се изненада от странния и непознат термин „Свети Дух“. Какво ли можеше да означава това? Но отец Куилан междувременно бе продължил. Сега пък обясняваше нещо със странното название „непорочно зачатие“. Лолър изгуби интерес и си тръгна, но когато минаваше отново наблизо, след петнайсетина минути, Куилан все още беше в разгара си и говореше за изкупление, възраждане, смисъл на човешкото съществувание, за значението на греха и как може да е неразделна част от едно същество, сътворено от Бога, и защо е било необходимо да бъде пратен на Земята Спасителят, който чрез своята смърт приел върху Себе си греховете човешки. Лолър можеше да прозре смисъла, който се криеше зад някои от тези неща, други му се струваха празно дърдорене и след известно време стигна до извода, че процентът на дърдоренето спрямо разумните приказки е доста по-висок, за да повярва, че човек като Куилан би се посветил на една толкова абсурдна вяра. Куилан, според Лолър, бе твърде интелигентен, за да приеме, че Всемогъщият Бог първо е заселил света със създания по свой образ и подобие, а след това им е пратил едно свое проявление, за да поправи заложените при Сътворението грешки, като позволи да бъде убит. Малко се ядоса, че Куилан, след като толкова дълго време бе запазвал религиозните си вярвания за себе си, сега ги стоварва с цялата им мощ върху главата на нещастния Гаркид, твърдо решен да го направи свой последовател.