Колко безгрижни изглеждаха заедно. Естествени, игриви, обезпокоително интимни.
Лолър извърна глава. Делагард крачеше по палубата към него.
— Да си виждал Даг?
Лолър посочи.
— Ето там.
Радистът бе седнал, опрял гръб на перилата, и клатеше глава, сякаш не можеше да повярва, че е оцелял.
Делагард отметна един кичур и си пое дъх.
— Даг! Ей, Даг! Слизай долу при проклетата ти машина! Трябва да разберем какво е станало с другите! Не виждам никого наоколо!
Изплашен, Лолър огледа морето. Делагард беше прав. Нито един кораб чак до хоризонта. „Кралицата на Хидрос“ бе съвсем сама в цялата околност.
— Мислиш ли, че може да са потънали? — попита той Делагард.
— Можем само да се молим да не са — бе отговорът.
Но не бяха загубили нито един от корабите. Просто бурята ги бе разпиляла. Даг установи контакт с всичките. Ветровете ги бяха разхвърляли като сламки на огромно разстояние, но бяха оцелели. „Кралицата на Хидрос“ остана на място и те се насочиха към нея. До свечеряване целият флот се събра отново. Делагард нареди да отворят бъчонка бренди, за да отпразнуват оцеляването — беше последното от кхувиярските запаси на Госпо Струвин. Изправен на мостика, отец Куилан отправи кратка благодарствена молитва. Дори Лолър за своя изненада се присъедини към него и повтори няколко думи.
6.
Каквото и да имаше между Кинверсон и Съндайра, изглежда, не пречеше на това, което ставаше между Съндайра и Лолър. Докторът не можеше да проумее нито една от двете връзки, тази на Съндайра с Кинверсон и с него самия, но имаше достатъчно опит, натрупан с годините, за да си дава сметка, че за подобни въпроси здравият разум невинаги е най-правилният съветник. Най-добре беше да остави нещата такива, каквито са.
Едно беше ясно. Кинверсон не даваше пукната пара, че Съндайра се е залюбила и с Лолър. Изглежда, му бяха непознати понятия като сексуална собственост. За него сексът беше като дишането — правеше го, без да се замисля. С всеки, който става за това, и толкова често, колкото го изискваше тялото му, напълно естествена функция, автоматизирана и механизирана. Вероятно очакваше другите хора да гледат на него по същия начин.
Един ден Кинверсон си поряза ръката и докато Лолър я почистваше и превързваше, каза:
— Докторе, значи сега и ти чукаш Съндайра?
Лолър затегна силно превръзката.
— Не виждам защо трябва да отговарям на въпроса ти. Това не е твоя работа.
— Тъй де. Какво пък, разбира се, че я чукаш. Тя е страхотна жена. Малко прекалено умна за мен, но аз не съм придирчив. Нито пък придирям, че и ти го правиш с нея.
— Много мило от твоя страна.
— Разбира се, надявам се да ми отвърнеш със същото.
— Какво искаш да кажеш?
— Да не се кахъриш, ако Съндайра търси понякога и мен. Нали си даваш сметка, че ще става?
Лолър го изгледа продължително.
— Тя е зрял човек. Може да прави каквото си иска и с когото си иска.
— Хубаво. Защото живеем на малък кораб. Не бива да се разправяме заради една женска.
Лолър отвърна с нарастващо раздразнение:
— Прави каквото искаш, аз ще правя каквото искам и повече няма да говорим за това. Говориш за нея като за някакъв инструмент, който използваме и двамата.
— Ами да. — Кинверсон кимна. — Много хубав инструмент.
На следващия ден Лолър слезе за нещо в камбуза и завари Кинверсон и Лиз Никлаус да се кискат и закачат. Лиз му намигна закачливо над рамото на Кинверсон и подвикна:
— Здрасти, докторе!
Изглежда, беше пийнала. Лолър я погледна учудено и побърза да излезе.
Камбузът съвсем не беше уединено място, но очевидно Кинверсон не се безпокоеше, че Съндайра може да ги завари — нито пък Делагард. Е, поне Лолър беше разгадал правилно Кинверсон — той не се интересуваше от чужди мнения.