— Даг, ти ли си? — провикна се Делагард. После се обърна към Лолър. — Пратих го да ги потърси по радиото.
От стълбите се показа дребната съсухрена главица на Даг Тарп.
— Липсва „Златно слънце“.
— А сестрите са на „Хидроски кръст“ — обади се Кинверсон.
— Точно така — потвърди Тарп. — Но „Хидроски кръст“ отговори на повикването. Както и „Звездата“, „Трите луни“ и „Богинята“. Само „Златно слънце“ мълчи.
— Сигурен ли си? Не успя ли да се свържеш с тях? Няма ли някакъв начин да ги повикаме?
— Пробвай сам, щом ми нямаш доверие. Повиках всички кораби. Отзоваха се четири.
— Включително и Сестрите? — упорстваше Кинверсон.
— Разговарях лично със сестра Халла. Това стига ли ти?
— Кой е капитан на „Златно слънце“? — попита Лолър.
— Деймис Соултел — отвърна Лео Мартело.
— Деймис никога не би се отделил от нас. Не е такъв човек.
— Може би — обади се Делагард, но на лицето му бе изписано подозрение. — Може би си прав, докторе. Но само може би.
През целия ден Даг продължи да вика „Златно слънце“ по радиото. Останалите четирима радисти също.
Но ефирът мълчеше.
— Не може цял кораб да изчезне току-така — ядосваше се Делагард.
— Прав си, но с този май е станало точно така — отвърна Лиз Никлаус.
— Затваряй си шибаната уста!
— О, колко си мил, Нид.
— Затвори я, да не ти я затворя аз!
— Така няма да стигнем доникъде — намеси се Лолър. Обърна се към Делагард: — Случвало ли ти се е друг път да изгубиш някой свой кораб? Просто да изчезне, без сигнал за помощ и прочее?
— Никога не съм губил кораб. Точка.
— Щяха да се обадят, ако имаха проблеми, нали?
— Ако са можели — обади се Кинверсон.
— Какво означава това? — Делагард го изгледа намръщено.
— Представи си, че цяла купчина от онези мрежоподобни същества изпълзи на палубата през нощта. Вахтата се сменя в три, хората се спускат по такелажа, втора смяна се качва на палубата, всички настъпват мрежите и те ги дръпват зад борда. За по-малко от минута половината екипаж на кораба е изчезнал. Деймис слиза от мостика да види какво става и също попада в капан. А после и останалите, един по един…
— Госпо крещя като побъркан, когато мрежата го улови — припомни им Пиля Браун. — Да не мислиш, че толкова много хора ще позволят на мрежите да ги изловят, без да се развикат?
— Значи не са били мрежите — сви рамене Кинверсон. — Било е нещо друго, което е изпълзяло на борда. Или мрежите плюс нещо друго. А после всички са измрели.
— И накрая излязла една уста и налапала кораба, така ли? — тросна се Делагард. — Къде, по дяволите, е корабът? Хората могат да загинат, но все кораба щяхме да го видим.
— Без екипаж корабът ще се превърне в жертва на вятъра и теченията дори в спокойно море — каза Оньос Фелк. — Сега може да е на десет, дори петнайсет километра от нас — кой знае? И да се отдалечава. Няма да го открием и след милион години.
— А може да е потънал — обади се Неяна Голджоз. — От дълбините е изплувало нещо, пробило е дупка в корпуса — и готово.
— Без да прати сигнал? — възрази Делагард. — Корабите не потъват за две минути. Все някой щеше да се свърже с нас по радиото.
— Знаеш ли — тросна му се Неяна, — може да не е било нещо, а петдесет неща, които са пробили петдесет дупки. И тогава любимият ти кораб ще потъне по-бързо, отколкото ти можеш да пръднеш. Е, това са само предположения.
— Кои бяха на борда на „Златно слънце“? — попита Лолър.
Делагард се зае да изброява на пръсти:
— Деймис, Дана и малкото им момче. Сидеро Волкин. Суейнърови. Това прави шестима.
Всяко име се стоварваше като удар със секира. Лолър се замисли за сгърчения стар занаятчия и прегърбената му жена. Суейнър имаше златни ръце, можеше да изработва какво ли не от оскъдните материали, които им предоставяше Хидрос. Волкин, умел и опитен корабостроител. Деймис. Дана.
— Кои още?
— Чакай да помисля. Някъде имах списък, но ще се сетя и сам. Хейнови? Не, те са с Янез на „Три луни“. А, да, Фредо Уонг и жена му — как й беше името?
— Лусия — подсказа Лиз.
— Лусия, да. Фредо и Лусия Уонг и онова момиче Берилда, с големите цици. И малкият брат на Мартин Янез, струва ми се. Да.
— Джоск — подсказа някой.
— Джоск, точно така.
Сърцето на Лолър се сви. Любознателното хлапе с ококорените очички. Бъдещият лекар на колонията, който един ден щеше да смъкне бремето на отговорността от плещите му.
— Това прави десет — рече той. — Но трябва да са четиринайсет, нали?
Хората започнаха да подхвърлят разни имена. Оказа се, че е трудно да си ги спомнят, след като бяха напуснали Сорве. Но всички бяха съгласни, че на борда на „Златно слънце“ са били четиринайсет души.