Лицето над водата

Кинверсон — подреждаше рибарските си принадлежности на палубата — вдигна глава и погледна Лолър с типичното за него безразличие, каквото докторът би очаквал от някой хрилест, но не и от човешко същество. След това се върна към работата си.

— Били сме се отклонили от курса? Че аз го знам, докторе. Какво ме интересува?

— Знаел си?

— Тез води никак не мязат да са северни.

— Знаел си през цялото време, че плаваме към Пустото море? И не си казал никому нито дума?

— Знаех, че сме се отклонили от курса, което съвсем не означава, че приближаваме Пустото море.

— Фелк каза, че сме навлезли в него. Показа ми го на неговата карта.

— Фелк може и да бърка, докторе.

— Да речем, че този път не бърка.

— Е, хубаво де, отиваме в Пустото море — спокойно каза Кинверсон. — И какво?

— Вместо да плаваме към Грайвард.

— Е, и? — изсумтя Кинверсон, взе една кука, стисна я със зъби и я изви леко, за да й промени формата.

Така нямаше да стигнат доникъде.

— Никак ли не те интересува, че се движим по погрешен маршрут?

— Не. Защо да ме интересува? Дали ще е тоя, или оня миризлив остров — все тая за мен. Какво ми пука къде ще ме откара вятърът?

— Гейб, в Пустото море няма никакви острови.

— Значи ще живеем на кораба. Какво толкоз? Ако питаш мен, и Пустото море е като всички други. Риба има колкото щеш, тъй ли е, докторе? То не е „пусто“ заради рибата. А щом едно място има риба, става за живеене. Ако се наложи, ще си живуркам даже в мойта малка лодка.

— Че защо не се премести в нея по-рано? — попита ядосано Лолър.

— Защото трябваше да напуснем Сорве. Но ако стане напечено, скачам в нея и подкарвам накъдето ми видят очите. Докторе, да не мислиш, че тези острови са някакви райски кътчета? Ходиш по дъски и сплетени клони, тъпчеш се с водорасли и сушена риба, когато слънцето напече, изкапваш от жега, зиме пък пукясваш от студ. И това ми било живот! Затуй ти казвам: все ми е тая дали ще е Сорве, Салимил, или каютата на „Кралицата на Хидрос“. Достатъчно ми е да си напълня търбуха, когато съм гладен, да ударя нещо, когато ми се доще, и да си живуркам, додето ми е писано. Разбрано?

Това вероятно бе най-дългата реч, която Кинверсон бе произнасял през целия си живот. Той самият изглеждаше изненадан, че е говорил толкова много. Когато свърши, втренчи в Лолър ядосан поглед. След това отново се наведе над куките и въжетата.

— Значи нямаш нищо против — заговори бавно Лолър, — че нашият велик водач ни е повел към напълно непозната територия, без никой от нас, нито дори той самият, да знае какво ни очаква там?

— Да. Нямам. Не ме интересува нищо и се дразня само когато ми досаждат. Живея ден за ден, докторе. А сега ме остави на мира. Имам си работа, ясно?

— Не си ли подранил за обажданията, докторе? — попита го Даг Тарп. — Обикновено идваш след час.

— Така е. Има ли значение?

— А, твоя воля. — Ръцете на Тарп зашариха по копчетата. — Щом искаш да се обадиш по-рано, давай. Само не ми се сърди, ако отсреща не са готови да приемат обаждането ти.

— Свържи ме първо с Бамбър Кадрел.

— Обикновено първо искаш да говориш със „Звездата“.

— Зная. Днес ми повикай Кадрел.

Тарп го погледна смутено.

— Брей, докторе, днес си като някой, дето му е влязла змиорка в задника.

— Като чуеш за какво говоря с Кадрел, ще разбереш каква змиорка ми е влязла в задника.

— Добре, добре. — Радиоуредбата изпука. — Ей, тази гадна мъгла — замърмори Тарп. — Чудя се как още не са ми ръждясали частите. „Богиня“, обади се. Обади се, „Богиня“. „Кралица“ вика „Богиня“.

— „Кралица“, тук „Богиня“. — Тънък момчешки глас, почти писклив. Бард, момчето на Нико Талхейм, бе радист на „Богинята на Сорве“.

— Кажи му, че искам да говоря с Кадрел — изръмжа Лолър.

Тарп заговори в микрофона и отсреща казаха нещо, но Лолър не чу какво точно.

— Какво каза?

— Че Бамбър е на щурвала. Смяната му изтича след два часа.

— Кажи му да го извика незабавно. Тази работа не може да чака.

Отново пукот и фъштене. Момчето, изглежда, се опъваше. Тарп повтори молбата на Лолър и за около минута-две отсреща се възцари тишина.

След това се чу гласът на Бамбър Кадрел:

— Докторе, какво е това толкова спешно нещо?

— Отпрати момчето и ще ти кажа.

— Той е моят радист.

— Знам. Но не искам да чуе за какво ще говорим.

— Значи проблемът е сериозен, а?

— При теб ли е още?

— Отпратих го. Какво става, докторе?

— Движим се перпендикулярно на правилния курс, в екваториални води, и плаваме на югозапад. Делагард ни е повел към Пустото море. — Даг Тарп, който стоеше до Лолър, ахна от изненада. — Известно ли ти е това, Бамбър?