— Именно — все така насмешливо отвърна Делагард.
— Отец Куилан несъмнено дава страхотни съвети. Затова е толкова преуспял на попрището си.
— Веднъж те попитах дали си спомняш историите, които ни разказваше Джоли, когато бяхме деца.
— Измишльотини и бабини деветини.
— Май и тогава каза горе-долу същото. Но спомняш ли си ги?
— Чакай да видим. Джоли твърдеше, че успял да прекоси Пустото море съвсем самичък и че открил Лицето, което се оказало огромен остров, много по-голям от островите на хрилестите, топло и спокойно местенце, обрасло с чудати високи растения, които давали плодове. Имало дори поточета с прясна вода. — Лолър млъкна за миг, погълнат от спомени. — Готов бил да остане да живее там, толкова му харесало. Но един ден, когато излязъл в морето за риба, се вдигнала буря и го отвяла навътре, компасът паднал зад борда и май го повлякла Вълната и когато най-сетне овладял лодката, се намирал на огромно разстояние от Лицето и не знаел обратния път. И плувал и плувал, и стигнал Сорве, и се опитал да убеди хората да се преместят на Лицето, но никой не го послушал. Всички му се присмивали. Никой не вярвал и на думичка от разказите му. Сметнали го за побъркан. Но той си беше побъркан, нали, Делагард?
— Беше си — съгласи се Делагард. — Но историята си я запомнил добре.
— Страхотна е, признавам. Ако бях десетгодишен, щях да подскачам от нетърпение час по-скоро да ида на Лицето.
— Така би трябвало да бъде, докторе. Това ще е най-страхотното приключение в живота ни.
— О, така ли?
— Бях четиринайсетгодишен, когато Джоли се върна — продължи Делагард. — Разказите му ме заплениха. Може другите да са го смятали за умопобъркан, но аз не го мислех за такъв, нито за миг. Представи си — огромен плодороден незаселен остров, който ни очаква някъде там — и никакви миризливи хрилести, които да ни се пречкат! Наистина е като да попаднеш в рая. Страна на изобилието. Земя на чудесата. Искаш да запазиш колонията, нали, докторе? Тогава защо, по дяволите, трябва да се свираме на някой тесен остров и да разчитаме на милостта на другите? Да живеем като бедняци от техните подаяния? Не е ли по-добре да отведем нашите хора в това райско кътче, пък било то и на другия край на света?
Лолър поклати глава.
— Нид, ти си се побъркал.
— Не съм. Лицето е като зрял плод, който очаква някой да го откъсне. И защо да не сме ние? Хрилестите са пълни със суеверия за него и затова не смеят да го доближат. Е, ние пък можем. Ще се заселим там, ще построим нова колония, ще развием земеделие. Ще го накараме да ни дава всичко, каквото ни е нужно.
— И какво всъщност ни е нужно? — попита Лолър, завладян от странното усещане, че е напуснал планетата и се рее из космоса.
— Сила и могъщество — отвърна Делагард. — Власт. Ние трябва да управляваме тази планета. Твърде дълго живеем на Хидрос като някакви жалки, забравени от всички бежанци. Време е да накараме хрилестите да целуват нашите задници. Искам да построя на Лицето селище десет пъти по-голямо от най-големия остров на хрилестите — петдесет пъти по-голямо — и да създам там колония, пет хиляди души, десет хиляди, със собствен космопорт, от който да подхванем търговия с останалите човешки планети в галактиката и да заживеем като нормални хора, вместо да дъвчем водорасли и да се скитаме из океана, както е било през последните сто и петдесет години.
— И го казваш с такова спокойствие! С такъв разумен тон?
— Наистина ли смяташ, че съм полудял?
— Може би, а може би не. Сигурен съм в едно — едва ли има по-голям егоист от теб на тази планета. Да ни превърнеш в заложници на собствените си фантазии! Можеше да ни разхвърляш по другите острови и да продължиш да гониш безумната си мечта сам.
— Ти сам каза, че не искаш да стане така. Помниш ли?
— А това по-добре ли е? Да ни докараш чак тук? Да изложиш живота ни на риск само защото си повярвал в приказките на един побъркан старец?
— Да, по-добре е.
— Мръсник! Нагъл безскрупулен мръсник! Ти наистина си побъркан!
— Не съм, докторе. Работя над този проект от години. Обмислям го през половината от живота си. Разпитвал съм подробно Джоли и наистина вярвам, че е стигал до Лицето. А след това започнах да подготвям експедицията. Госпо знаеше за това. Двамата с него смятахме да отплаваме към Лицето преди пет години. Е, хрилестите просто ми помогнаха да взема решение за всички ни. Човек не трябва да изпуска шанса си. Видиш ли подходяща възможност, сграбчвай я, докторе. Аз така направих.