И тогава, насред оглушителния бумтеж на щорма, насред ужасяващата свирепа ярост, която ги млатеше, насред пронизителния вой на вятъра и тътена на гръмотевиците, внезапно се възцари звук, по-страшен от всичко досега — звукът на тишината, на абсолютната липса на шумове, сякаш някой бе дръпнал плътна завеса между тях и цялата тази безумна врява. Всички на кораба го доловиха едновременно и застинаха, стреснати и изплашени, в очакване какво ще последва.
Тази странна, с нищо необяснима тишина продължи поне десетина секунди.
А след нея долетя още по-странен звук — също неразбираем, но толкова могъщ и непонятен, че Лолър почти бе готов да падне на колене. Беше някакво ниско нарастващо бучене, което с всяка секунда набираше мощ и скоро се превърна в гръмогласен вик, издаден от гърло, голямо колкото галактиката. Лолър бе почти оглушал. Някой дотича при него — беше Пиля Браун, но той го осъзна чак по-късно — и го задърпа яростно за ръката. Посочи към вятъра и извика нещо. Лолър я погледна, без да разбира думите й, и тя ги повтори. Този път гласът й, едва различим на фона на тътнежите, които изпълваха небесата, най-сетне го достигна.
— Какво правиш на палубата? — викаше тя. — Слизай долу! Слизай веднага! Не виждаш ли, че това е Вълната?
Лолър се взря в мрака и видя в далечината нещо дълго и високо, озарено от бледозлатисто сияние — ярка линия, която се простираше от хоризонт до хоризонт, нещо по-високо от която и да било стена, нещо, бълващо собствено ослепително сияние. Гледаше го, парализиран от почуда. Още двама души претичаха покрай него и му викнаха да се прибира. Той им кимна: да, да, знам, разбирам… но не можеше да откъсне поглед от далечното, носещо се право към тях видение. Защо сияеше така? Колко беше високо? Откъде се беше взело? Несъмнено беше красиво — снежнобелите езици на пяната по гребена, кристалното сияние в сърцевината, чистотата на увереното му несломимо движение. С движението си то разкъсваше бурята, въвеждаше свой, още по-могъщ ред сред обкръжаващия го хаос. Лолър продължи да го гледа, докато не стана почти прекалено късно, после се втурна към люка. Спря за миг и когато погледна назад, видя Вълната да се извисява над кораба като божествена фигура, прекрачила морето. Гмурна се в отвора и дръпна люка. Кинверсон се изправи до него да го залости. Без да промълви нито дума, Лолър се свлече в трюма и се сгуши при останалите членове на екипажа.
Трета част
Лицето над водата
1.
Корабът се плъзгаше по предната стена на Вълната с огромна скорост. Под краката си Лолър усещаше безкрайния водовъртеж на световния океан, могъщото полюшване на планетата, върху която вилнееше колосалната стена вода, понесла ги незнайно накъде. Те бяха ситни и незначителни, просто една от безбройните пръски. Микроскопична частица насред цялото това обезумяло море.
Беше си избрал едно местенце в средата на трюма и се бе подпрял на дебелата дървена преграда, притиснат между няколко вързопа с одеяла. Вече почти не вярваше, че ще оцелеят. Тази водна стена бе толкова невъобразимо голяма, морето бе тъй бурно, а корабът — толкова крехък.
По звуците отвън се опитваше да си представи какво става на палубата.
„Кралицата на Хидрос“ бе уловена в тласъка на Вълната, беше се превърнала в нейна лишена от воля играчка, пришпорвана от предната част на гребена. Дори Делагард да успееше да включи магнетрона навреме, устройството почти нямаше да окаже ефект, нито да спаси кораба от исполинските водни маси, които го притискаха. Лолър никога не бе виждал толкова голяма вълна. Вероятно същото важеше и за всички останали обитатели на планетата през кратката сто и петдесет годишна история на нейното колонизиране. Причината навярно се таеше в някаква уникална конфигурация на трите луни и планетата-близнак, диаболично съчетание на гравитационни сили, сътворило истинска водна планина, за да я прати да се търкаля по повърхността на планетата.
По необяснима причина корабът продължаваше да се държи над водата. Лолър беше сигурен, че все още подскачат като коркова тапа пред фронта на вълната, тъй като с цялото си тяло усещаше ускорението, което набираха. Непреодолима сила го притискаше към преградата, приковаваше го и не му позволяваше да помръдне. Корабът подскачаше и се премяташе като тресчица; сега вече бяха вътре във Вълната, килът ту сочеше нагоре, ту надолу и всичко, което не бе здраво закрепено на борда, се въргаляше с тропот около тях. Сякаш огромна ръка бе уловила кораба и го подхвърляше — и донякъде това бе самата истина. Отново и отново. Лолър с мъка си поемаше въздух, като че той, а не корпусът, се потапяше и изплаваше непрестанно. Надолу — нагоре. Сърцето му лумкаше като обезумяло. Зави му се свят, главата му внезапно олекна — но това поне прогони страха му. Пък и какъв страх, когато подскачаш и се премяташ така?