Не за първи път ми се случваше да вечерям заедно с генерал Съливан. Още от първия ден на службата ми, бях чул да говорят, че той бил извънредно суеверен и считал, че лекарите носят лош късмет, а много хора също вярвали в това. „Бъди приятел с доктора, и скоро ще се нуждаеш от неговите услуги“.
Така че когато генерал Съливан, с чаша димящо кафе в ръце, се настани срещу мене на масата, останах твърде изненадан. Бях останал сам, компаньоните, с които обикновено вечерях, бяха отишли да изпълняват своите задължения.
— Добър вечер, докторе.
— Добър вечер, генерале.
— Тази вечер е по-топло.
— Да — съгласих се.
— Нещо пристигна по пътя, предполагам — усмихна се мрачно генералът.
— И аз мисля така — отвърнах на неговата усмивка. Чувствах се като момче, което се опитва да се държи както трябва от уважение към възрастните. Генералът ме плашеше.
Той извади дълга и тънка евтина пура, отхапа края й, помириса го и го облиза, после я пъхна между устните си и я запали. Действията му носеха ритуално удовлетворение, което ми напомни за по-добрите времена в домът ми в Чарлистоун, за баща ми и чичо ми, приготвящи се да пушат по същия начин.
— Този следобед докараха един мъж в лагера — каза той.
— Да — потвърдих. — В една каруца.
Генералът ме изгледа подозрително.
— Видя ли го отблизо — попита.
— Не. Само забелязах, че го докараха пред палатката.
Трябваше да внимавам със следващото си изказване. Не исках той да помисли, че предизвиквам неговите основания, затова внимателно продължих:
— Разбрах, че не е настанен в някоя от санитарните палатки.
— Не, не е.
Генералът не възнамеряваше да ми помогне.
— Разбрах, че са го сложили под карантина във вашата собствена.
— Да.
— Може ли да попитам защо?
Той издуха две перфектни облачета дим, насочени към тавана.
— Ще отидеш в палатката ми, за да му хвърлиш поглед.
— Страхувате се, че е болен от някаква заразна болест?
Генералът разгледа пурата си по цялата й дължина.
— Първо ще го погледнеш, докторе. После ще поговорим.
Той стана и си отиде с познатата ми безцеремонност.
Постовия бе смъкнал пушката си, когато ме видя.
— Добър вечер, докторе.
— Добър вечер.
Той кимна към палатката зад него.
— Още ли не сте го видели?
— Не, още не.
Беше съвсем млад и разтърси глава.
— Никога не съм виждал нещо такова, нито пък свещеникът. Сега той е там с него.
Аз се опитах да разгледам лицето му в студения червеникав полумрак, но не можах. Единственото указание за неговото настроение бе тонът на гласа му — издаваше огромна печал.
Повдигнах тъканта на входа на палатката и влязох в нея. В далечния й ъгъл мъждееше лампа, отраженията й създаваха причудливи сенки по останалите стени. Не беше обширна, болничното легло заемаше по-голямата част от пространството. Лицето на лежащия върху него беше покрито с лека драпирана материя. До леглото стоеше отец Линот. Беше нисък и набит човек с посребрена коса. Черното му свещеническо расо носеше белези на месеци прах и жестокост. Както повечето от нас и той се нуждаеше от баня.
Отначало не ме видя, нито ме чу. Стоеше край леглото, измъчвайки с черно-розовите си пръсти зърната на молитвената си броеница. Стоеше точно пред драпираната материя, която покриваше лицето на мъжа. Едва след като пристъпих към него, той повдигна поглед.
— Добър вечер, отче.
— Добър вечер, докторе.
— Генералът желае да погледна този мъж.
— Досега не си ли го виждал? — вторачи се той в мене.
— Мисля, че не разбирам.
Той ме изгледа с изморените си духовнически очи.
— Скоро ще видиш достатъчно. Защо по-късно не дойдеш в офицерската палатка? Ще бъда там, за да си изпия вечерното кафе.
Той наведе глава към мъжа в леглото, погледна към него, после тръгна към входа на палатката и излезе навън.
Не зная колко дълго стоях неподвижен, докато се заставя та да дръпна драпираната материя, която покриваше лицето на мъжа. Между другото, достатъчно хора ме бяха предупредили за това, което исках да видя, но бях любопитен и неспокоен. Около лекарите витае мита, че те не могат да бъдат шокирани при вида на някаква ужасна рана или травма. Разбира се ние донякъде сме такива или поне приемаме последствията от шока по-късно, или по-честно казано, гледаме да ги оставим някъде настрани — може би поради тази причина сме в състояние да помагаме на пациентите.
Съвсем наблизо дочувах стъпките на постовия по влажната трева, ходеше напред-назад пред палатката. Към този шум се присъединиха крясък на сова и далечен кучешки лай. Някъде още по-далеч се долавяше канонада на битка, войната никога не прекъсваше. Небето припламваше със сребристи блясъци, както се случи през лятото. Хората страдаха и умираха.