— По някое време ще го настаним в истинска полева болница… — не успях да се доизкажа, защото наоколо се разнесоха изстрели от пушки.
Околностите на лагера се смятаха за добре защитени и никога досега не бяхме чували толкова близка стрелба.
Заедно със свещеника се затичахме навън.
Генерал Съливан стоеше в близост до група млади хора с оръжия. На няколко ярда по-нататък, почти до границата на лагера, лежаха телата на трима души, съвсем слабо осветени от светлината на лагерния огън. Един от прострените на земята мъже стенеше. И тримата повалени носеха нашите сиви униформи.
— Дезертьори — отправи ми Съливан кръвнишки поглед.
— Но вие сте ги застреляли в гръб — рекох.
— Изглежда не ме чу добре, докторе. Те са дезертьори. Събрали са вещите си и се опитаха да изчезнат.
Един от младите хора, който бе стрелял каза:
— Сигурно е поради лицето на онзи мъж, сър.
— Какво каза? — обърна се Съливан към него.
— Карантираният, сър. Лицето му. Тези хора казваха, че то ги заставило да поискат отново да видят семействата си в Мисури и те решили да го направят.
— По дяволите — изруга. — Причината е, че са страхливци.
Аз тръгнах да се погрижа за падналия човек, който зовеше за помощ.
Някъде посред нощ, дочух нови изстрели. Докато лежах в леглото си се чудех дали се дължат на янките. Но се оказа, че се дължат на нашите собствени дезертьори.
Облякох се и тръгнах към палатката на карантирания мъж. Две млади селски момчета в окаляни сиви униформи се бяха надвесили над него. Изглеждаха като наемни оплаквачи над ковчег. Нищо не казаха, само се взираха в мъжа.
Приведох се като тях под бледата светлина на лампата. Жизнените му органи все още бяха в ред, сърцето му биеше равномерно. Стоях до тях и го гледах. По лицето му нямаше нищо особено за отбелязване, можеше да бъде което и да е от хилядите лица от двете страни на фронта.
С изключение на скръбта.
По това време се борех със себе си, в съзнанието си дочувах виковете на умрелите, които не бях успял да спася, виждах разрушени семейства, ферми и къщи, породени от напредването на войната, дочувах детски плач за умрели роднини, както плач на родители, които ридаеха над телата на загиналите деца. Всичко това бе отразено в неговото лице и си помислих за казаното от свещеника. Беше лицето на Господа, на Божията скръб и печал, на неговото неодобрение и досада към нас.
Тогава избухна експлозията.
Войниците до мен още не бяха осъзнали, когато аз се втурнах към центъра на лагера.
Няколко младежа стояха до хранилището с амуниции. Някой го беше вдигнал във въздуха. Последиците от експлозиите се забелязваха навсякъде, червени, жълти и сини пламъци осветяваха нощта. Навсякъде тичаха мъже, които се мъчеха да се пъхнат под фургоните, или да се скрият зад скали и дървета.
На фона на тази сцена, изглеждайки безстрашен като главен актьор от представлението на пиесата „Крал Лир“, генерал Съливан крачеше облечен в тежката си униформа.
Той премина между двама войника със застинали лица, застанали пред хранилището за амуниции. Някъде между продължаващите експлозии го чух да вика:
— Вие ли взривихте склада?
Те кимнаха.
Съливан, повече разстроен, отколкото гневен, разтърси глава. Той даде знак на постовите, да арестуват двамата.
Докато войниците преминаваха покрай мене, чух единият от тях да казва:
— След като погледнах лицето му, знаех, че трябва да го направя. Исках да спра войната.
След не повече от един час, пламъците изчезнаха и експлозиите престанаха. Нощта изглеждаше застрашително спокойна. До разсъмване оставаха няколко часа и аз се опитах да поспя.
Сънувах Вирджиния, пролетната зелена Вирджиния и рекичката, в която ловях риба като момче, а слънцето огряваше гърба, ръцете и главата ми. В сънят ми нямаше хирургическа маса, нито краката в ботушите ми бяха накиснати в кръв.
Някой ме разтърсваше, за да се събудя. Беше личният адютант на генерал Съливан.
— Свещеникът е застрелян. Елата бързо, докторе.
Не бях напълно облечен, но успях да напъхам краката си в панталоните. Пред палатката ме очакваха дузина войници — изглеждаха разстроени и опечалени. Излязох навън.
Свещеникът лежеше в своята палатка, расото му беше разтворено. В стомаха му зееше окървавена дупка.
Над леглото му, с пистолет в ръка, стоеше генерал Съливан.
Коленичих и се опитах да прегледам свещеника. Жизнените му функции изчезваха, изпадаше в безсъзнание. Оставаха му няколко минути живот.