— Какво се случи — повдигнах поглед към генерала.
Той даде знак на лейтенанта да излезе.
— Човекът го направи и се изгуби в сивотата на зората.
— Трябваше да го застрелям — заяви генерал Съливан.
— Трябваше да застреляте свещеника? — все още стоях прав.
— Опита се да ме спре.
— За какво?
Тогава за първи път забелязах ножа в ножницата, окачена на генералския колан. От двете й страни се забелязваха следи от кръв. Беше полепнала и по дръжката на ножа, следите й се забелязваха и по ръцете на генерала. Помислих си как войските на янките обезобразяваха лицата на нашите, след смъртта им на бойното поле.
— Започнах войната, за да воювам, докторе — рече той. — Но хората реагираха при лицето на мъжа — той замлъкна за малко и докосна окървавената дръжка на ножа. — Бях загрижен за тях, и трябваше да взема мерки, докато свещеникът не ги беше побъркал. Той започна да ме обижда, опитвайки се да ме спре — погледна той към него. — Нямах друг избор, докторе.
Минути по-късно, свещеникът умря.
Възнамерявах да напусна палатката, когато генерал Съливан положи ръка на рамото ми.
— Зная, че много не те е грижа за мен, докторе — изрече, — но поне искам малко да ме разбереш. Не мога да спечеля войната, докато хората ми дезертират, вдигат амунициите ми във въздуха и започват да мислят за нея от своя гледна точка. Направих, каквото можах и се надявам някой да ме разбере.
Излязох навън. Въздухът миришеше на битка и кафе. Хората около мен бяха заети с приготовления за война. По начина, по който бяха заети преди да докарат мъжа в каруцата.
Върнах се обратно към палатката и помолих постовия да ми позволи да вляза.
— Генералът не разрешава на никой да влиза, докторе.
Отместих момчето и се вмъкнах вътре.
Парчето плат все още покриваше лицето му, но сега беше пропито от кръв. Повдигнах го и го погледнах. Дори за един лекар, впечатлението беше ужасно. Генералът беше изтръгнал очите и отрязал носа му. По бузите му се забелязваха дълбоки бразди, оставени от дълбокото проникване на нож.
Беше мъртъв. Шокът от обезобразяването го бе убил.
Съвсем изтощен, извърнах поглед.
Покривалото на входа на палатката се повдигна и в образувания отвор се появи генерал Съливан.
— Сега ще трябва да го погребем, докторе — каза той.
След няколко минути, умрелият войник беше изнесен навън в ковчег от чамови дъски — отнесоха го до хълма с висока трева, полюшвана от студения вятър. Започна да вали дъжд. Силен дъжд, който дори не дочака да го зарият в пръстта.
Тогава в околността се разнесе грохота на оръдия и викове на умиращи.
Лицето, което ни напомняше какво трябва да направи всеки от нас, вече не съществуваше. Бяха го направили грозно, бяха му отнели неговата скърбяща красота.
Бяха го погребали бързо, без присъствието на духовно лице, понеже свещеникът беше погребан преди него. И когато церемонията приключи, ние се върнахме на бойното поле.