Мерилин забеляза изненадата му и каза:
— Зная, че изглеждам ужасно, но мисля, че най-лошото вече мина. Най-после мога отново да поемам храна.
Девлин хвана ръката й.
— Съжалявам, Мерилин. Иска ми се да можех да направя нещо. Да предотвратя всичко това.
— Това вече няма значение, Джак. Току-що се връщам от болницата. Джордж е много по-добре, това е важното сега. Фрактурата не оказва натиск и пораженията от удара отминават. Той разговаря с мен и ме позна, Джак. Казаха, че през повечето време спи, но че определено оздравява.
— Слава богу.
— Докторът даже спомена, че могат да го върнат да се възстановява вкъщи.
— Наистина ли?
— Каза, че Джордж може да се оправи вкъщи също толкова добре, колкото и в болницата. Могат да го изпишат след седмица. Навярно по-малко.
Хотелската стая беше прохладна и тиха. Двамата седяха и разговаряха. На Девлин му се струваше, че Мерилин приема случилото се като някакъв ужасен инцидент, свързан с опасното място, наречено Ню Йорк. Той й обясни, че тя и децата трябва да останат в хотела, докато не се погрижи за хората, които бяха пребили брат му. Остави я да си мисли, че работи с полицията.
Обсъдиха въпроса къде да отведат Джордж след изписването му. Разработиха план, според който Мерилин щеше да вземе децата и да наеме лятна къща в Кейп Код. Бяха ходили на летуване там и преди. Джордж щеше да отиде при тях веднага щом лекарите му позволяха.
Мерилин каза, че ще уреди нещата още на другия ден. Ако всичко минеше според плана, след два-три дни можеха да се преместят.
С това разговорът завърши. Девлин се обърна да си тръгва, а Мерилин го прегърна и рече:
— Благодаря ти, Джак. — Прегръдката й го трогна толкова силно, че се изненада. В този момент се чувстваше така, сякаш все още има семейство.
Но в следващия си помисли, че семейството му никога няма да е същото като преди. Винаги, щом го видеше, Мерилин щеше да си спомня за случилото се със съпруга й, с бащата на нейните деца, с основата на семейството й. Едрият, силен и добър Джордж, толкова тежко наранен и така внезапно смален, навярно завинаги. Раздразнението, тревогата и гневът на Девлин продължаваха бавно да къкрят и да кипят.
По обратния път до Манхатън двамата с Пони се разбраха Девлин да прекара със Сюзън колкото време бе необходимо, но и че тя не трябва да напуска хотела.
Девлин си помисли дали да не я премести в друг хотел, но не беше резервирал стая. А и не бе сигурен, че тя ще се съгласи да събере нещата си и да се премести посред нощ. Този въпрос трябваше да почака до утре. Междувременно щеше да изпълни обещанието си и да я заведе на вечеря.
Договориха се докато Девлин е със Сюзън, Пони да чака на първия етаж на „Мариот“.
— Просто гледай какво става — каза му Девлин. — Не би трябвало никой да знае, че тя е там, но бъди предпазлив. Предупреди ме, ако видиш някой подозрителен.
— Ясно. Трийсет и четири седемнайсет.
— Да. Между другото, нали знаеш, че ще трябва да носиш и нещо друго, освен тази черна тениска и джинсите.
— В апартамента си имам други дрехи.
— Тогава хайде да спрем там и да ги вземем. Риза, панталони и обикновени обувки. Имаш ли?
— Разбира се.
Апартаментът на Пони се намираше на 13 Запад и Тринайсета улица. Адресът се стори на Девлин забавен. Пони се появи след петнайсет минути. Носеше закопчана догоре черна копринена риза и черни копринени панталони. Обувките му бяха черни мокасини.
Беше си сложил гел и бе сресал смолисточерната си коса право назад. Така изглеждаше по-възрастен. Девлин знаеше, че екзотичният му вид, високите скули, дрехите и маниерите му ще му осигурят лесен достъп до баровете и клубовете, в които щеше да му се наложи да го води. Пони постоянно го впечатляваше.
34.
Сюзън се събуди в осем вечерта и отново не изпита усещането, от което се страхуваше.
В продължение на трийсет-четирийсет секунди не можеше да разбере къде се намира и какво й се е случило. Още по-зле, чувстваше се парализирана. Не можеше да помръдне. Не беше в състояние дори да си поеме дъх.
Отначало не дишаше, защото чакаше паметта й да се задейства. После, когато мислите й не се фокусираха, тя започна да изпада в паника и вече не можеше да диша. Това продължи пет секунди, после още десет. Тогава наистина се уплаши и й се стори, че може да припадне. Рязко седна на леглото и с бясно разтуптяно сърце си пое дъх.