Девлин спря на вратата и я повика. Струваше му се нахално да влиза при нея.
— Сюзън, готова ли си?
Тя се изправи, отвърна му „да“ и влезе в дневната, като приглаждаше роклята си и се опитваше да не показва нервността си.
— Да — повтори тя. — Готова съм.
Девлин затвори вратата и остана на мястото си, без да откъсва поглед от нея. Тя носеше семпла черна рокля. Дрехата имаше изчистена линия, която я правеше невероятно елегантна. На раменете я държаха тънки презрамки, които започваха от ниското деколте и минаваха по голия й гръб. Роклята изящно подчертаваше едрите й гърди и плътно очертаваше тясната й талия и заобления й ханш.
Голите й рамене като че ли излъчваха блясък, който правеше кожата й прозрачна. Носеше проста перлена огърлица и тънка сребърна гривна на китката си. Русата й коса подсилваше тъмния цвят на роклята и белотата на кожата й.
Роклята свършваше точно над коленете, достатъчно ниско, за да е прилична и достатъчно къса, за да разкрива формата и дължината на краката й.
Девлин почти недоловимо поклати глава.
— Извинявай. Постоянно те зяпам.
— Е, поне този път не съм по бельо. — Тя се приближи до него и го хвана за ръка. — Не стой като закован. Влез вътре. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Дай ми нещо безалкохолно.
— Да не би да се опитваш да ми служиш за пример?
— Не. Просто в момента не мога да си позволя този лукс.
Девлин седна на дивана и Сюзън приготви напитките. Две високи чаши сода с лимон, само че нейната беше наполовина смесена с „Абсолют“.
Тя се приближи и седна до него.
— Е, как мина денят ти, скъпи?
— Чудесно. А твоят?
— Когато спиш през деня, няма какво толкова да се случи. Няма нищо за разказване.
— Как спа?
— Спането не беше зле. Но събуждането стана малко трудно.
— Наистина ли?
Сюзън отпи голяма глътка от чашата си.
— Да. Това, че съм на чуждо място ме кара да губя ориентация.
— Разбирам. Предполагам, няма да ти стане по-лесно като ти кажа, че според мен е най-добре да се пренесем. Искам утре да те преместя в „Карлайл“.
— Колко мило. Пак ли в апартамент?
— Ако искаш.
— С една или с две спални?
— Струва ми се, че една стига. И без това ще прекараш нощта сама.
— Ами ти?
— Хм, аз не…
— Виж, нали се разбрахме да не се съблазняваме повече, така че ми писна да се правя на свенлива. Двамата с теб в крайна сметка ще спим заедно. Може да е поради причини, различни от онези, които отначало очаквах, но така или иначе ще се случи.
Девлин погледна спокойното й, красиво лице, женственото й тяло в тази семпла черна рокля и разбра, че е права.
— Тогава предполагам няма какво да кажа.
Сюзън се усмихна.
— Сигурно.
— Да. Е, какво ще кажеш първо да вечеряме?
— Добра идея. Умирам от глад.
Девлин се изправи.
— Ако не възразяваш, резервирах маса в един от ресторантите в хотела. Мисля, че храната е добра. А не се чувствам спокоен, когато съм продължително време навън.
— Надявах се да поизляза от хотела.
— Утре.
Сюзън взе от бара малката си чантичка и каза:
— Добре. Майната му. Ще си представям, че просто сме отишли на дълга разходка до другия край на града.
— Става.
Вместо това двамата предприеха продължително пътуване с асансьора надолу до фоайето, после обратно нагоре до въртящия се ресторант на последния етаж. Заведението беше предназначено предимно за туристи, но Сюзън като че ли хареса извънградската му атмосфера. Преди вечерята тя си поръча още водка, изпи повече от половин бутилка австралийско шардоне с храната и бавно се наслади на чашата си „Гран Марние“ след кафето.
Отначало Девлин изпитваше непреодолимо желание да пие заедно с нея, но самата сила на желанието му бе достатъчна, за да породи обратна реакция, противопоставяща се на порива му да потъне в тинята на алкохолното опиянение заедно със Сюзън.
Разговорът се съсредоточи върху Уекслър и той я остави да разказва. Устройваше го да седи и просто да слуша. От време на време задаваше по някой въпрос, но в общи линии си мълчеше. Искаше да научи всичко, което можеше. Сюзън прекалено се срамуваше да му разкрива подробностите, но му разказа достатъчно, за да му обясни колко унизителни са били месеците, прекарани с Уекслър.