— Стига, Сюзън.
Тя се завъртя към него и силно го зашлеви през лицето. После избухна в сълзи и извика:
— Не ме докосвай, кучи син такъв. Продаваш ме като парче месо. Копеле такова! Лъжец!
— Стига. Изслушай ме.
— Защо? За да можеш пак да ме излъжеш ли? Да ми кажеш как ще ме защитиш!
Тя отново се изви към него, но този път Девлин я хвана с лявата си ръка и с дясната стисна другата й китка. После внимателно я натисна надолу, докато Сюзън не седна на ръба на леглото.
Той приближи лицето си до нейното и каза:
— Моля те, стига, изслушай ме. Ако не изкараме Уекслър от дупката му, той ще убие и теб, и мен, и Дарил.
Сюзън го погледна и той бавно пусна ръцете й. После продължи с по-мек, по-спокоен глас:
— Не искам да ми викаш, да ме удряш или да бягаш от тук, докато не чуеш какво ще ти кажа. Не те продавам. Не те връщам на Уекслър. Моля те за помощ. Моля те. Ако не искаш да го направиш, можеш да си вървиш. Но аз трябва да се свържа с него. Трябва да го лиша от причина да мъчи Дарил. Той е готов да започне да реже момичето и да ми го праща парче по парче.
Сюзън се опита да се овладее. Тя разтри китката си.
— Не те лъжа, Сюзън. Чуваш ли ме?
— Да.
— Вярваш ли ми?
— Може би ти вярвам — отвърна тя, — а може би не. Това няма значение. Вече не мога да ти помагам. Не мога да съм сигурна, че си в състояние да ме защитиш. Не мога да рискувам да го оставя да ме хване. Майка ми зависи от мен. Сестра ми е тежко болна. Нуждае се от подкрепата ми. След няколко месеца ще постъпи на място, където ще се грижат за нея и ако аз не се грижа за майка ми, никой друг няма да го направи. Дори Уекслър да ме открие след няколко месеца, трябва да поема този риск. Знаеш къде е момичето. Индианецът чака да види къде ще го отведат. Обади се на шибаната полиция и я освободи без мен. Съжалявам.
Девлин опита отново.
— Полицията изобщо няма да ми помогне. Нямам доказателства. Няма как да получим заповед за арест. И дори да успея да ги убедя да направят нещо срещу Уекслър, той може да я убие, преди да я спасим. Прекалено рисковано е.
— Това не е мой проблем. Не мога да рискувам живота си заради нея.
Девлин се изправи и отстъпи от Сюзън. Той вдигна ръце.
— Добре, добре. Няма да те карам повече.
— И няма да остана тук. Ще избягам колкото мога по-далече още сега.
— Сюзън, сега е два часа през нощта. Не знаеш къде отиваш. Дори да намериш място да се скриеш, не можеш да вземеш самолет по това време. Тук си в безопасност. Никой не знае къде си.
Тя се замисли. После отмести куфара настрани, отпусна се на леглото и покри очи с длан.
— Не зная как, по дяволите, се забърках във всичко това, но утре сутринта със сигурност ще се махна.
Девлин излезе от спалнята и тихо затвори вратата зад себе си. Отиде в дневната и седна на дивана. Болеше го цялото тяло. Чувстваше се изтощен. Схватката с Джо и Еди, безсънните нощи, загубата на Дарил, а сега и на Сюзън — всичко това бе взело прекалено много от него.
Той легна по гръб и се опита да реши какво да прави. Представи си как облича бронежилетката, взима 45-милиметровия си пистолет и стреля по всеки, който се изпречи на пътя му — докато не стигне до апартамента на Сюзън и не измъкне Дарил. Беше глупаво.
Девлин стана и взе куфара си. Отвори го и намери малка кутийка с различни таблетки. Извади четири от необходимите му болкоуспокоителни. Всяко от хапчетата съдържаше 500 милиграма кофеин и силен аналгетик. После отиде в банята и ги изпи с шепа вода. Когато се върна в дневната, вече бе готов да продължи. Седна на бюрото и започна да си води бележки на тефтерче с емблемата на хотела. Обмисляше. Планираше. Отказваше да се предаде пред съня. Отказваше да се предаде без битка.
36.
Пони стоеше на Второ авеню, скрит във входа на видеотеката. Преди повече от час беше забелязал детективите, които седяха в необозначената си кола. Те наблюдаваха всички, които влизаха в блока, а той — всички, които излизаха. Бе сигурен, че нито те, нито той ще видят нещо, но стоеше в мрака и чакаше вече втори час, изненадан колко трудно е това.
През повечето време си мислеше за схватката с Месина. Девлин му беше разказал за горилите, които си вършеха работата най-вече с помощта на ръста си и Пони си ги бе представял като изключително силни и мощни, но не особено бързи. Месина беше и двете. Невероятно бърз. Невероятно мощен. Бе забавно да се биеш с човек, който е в състояние да те повали с един удар.