— Не съм сигурен, че е особено много.
— Няма значение.
— Добре, кога?
— По обед.
— Дайте ни време до следобед. Може да е от значение. Какво ще кажете за два часа?
— Добре, до тогава.
Девлин затвори и продължи да следи какво става пред сградата. Час преди това беше разговарял с един от помощниците на Чоу в „Пасифик Рим“ и му каза, че се нуждае от хора за наблюдение пред блока на Сюзън. Макар да бе относително сигурен, че Уекслър ще направи размяната, все пак искаше да знае къде е Дарил.
В осем часа всички автомобили откъм неговата страна на улицата се изнесоха заради ограниченията за паркиране и Девлин усети, че започва да става прекалено подозрителен. Остана на поста си като се бореше със съня почти до девет, когато най-после пристигнаха хората за наблюдението.
Бяха двама детективи с микробус, който приличаше на камион за водопроводни услуги. Девлин мислено одобри идеята. Беше нещо нормално такъв камион да остане паркиран пред жилищен блок в продължение на часове, докато водопроводчиците работеха вътре.
Той излезе от наетия седан и почука по вратата на микробуса. Отвори му мъж, който приличаше на стар хипар. Бе висок и слаб. Носеше джинси, груба работна риза, а сивата му коса беше вързана на дълга опашка отзад. Партньорът му бе нисък, дребен негър в син гащеризон.
Високият протегна ръка и се представи:
— Ханк Диксън.
Чернокожият се наведе напред и се ръкува с Девлин.
— Аз съм Винсънт.
— Джак Девлин. Радвам се, че дойдохте, момчета.
Той им показа ченгетата в необозначения автомобил. Ханк ги погледна през мощния си бинокъл.
— Виждаме ги. Те си стоят от тяхната страна на оградата, ние от нашата. Смятате ли, че може да очакват присъствието ни?
— Едва ли. Ченгетата обикновено си мислят, че никой не ги наблюдава. А и навярно няма да останат още дълго. Струва ми се, че най-вече се притесняваха да не се случи нещо през нощта. Предполагам, че към единайсет ще ги видите да я преместват.
— И искате да ви съобщим къде ще я отведат, така ли?
— Незабавно.
Надяваше се, че щом преместят Дарил, Уекслър ще намали броя на пазачите й, предполагайки, че Девлин няма представа къде я крият.
— Добре, шефе. Ще я проследим.
Той им благодари, върна се в колата си и се насочи към центъра.
37.
Колата го остави пред апартамента на „Пасифик Рим“. Девлин нареди на шофьора да го чака.
Взе душ, преоблече се и седна на телефона. Свърза се с Уилям Чоу, информира го за последните събития и му обясни плана си.
— Ако планът ти има някакъв шанс — отвърна му с тихия си глас Чоу, — хората на Паркър трябва да ти дадат железни доказателства. Ще го уведомя, че ако хората му успеят, ще им дадем извънредно възнаграждение от по пет хиляди долара. Успех, Джак.
Чоу затвори преди Девлин да има възможност да му благодари.
После телефонира на Мерилин и научи, че е наела къщата в Тръроу в Кейп Код. Тя му каза, че лекарите се надявали да изпишат Джордж след два-три дни.
Девлин излезе навън, качи се в колата и се насочи към „Карлайл“. Когато влезе в апартамента на Сюзън, беше малко преди дванайсет.
Сюзън бе поръчала да й донесат обяд от пилешка салата, плодова салата и леден чай. Изглеждаше бодра, весела и напрегната. Каза му, че има уморен и замаян вид. А той й отвърна, че обикновено е така, ако спиш само по два часа на денонощие.
Сюзън носеше семпла щампована рокля, златна гривна и съвсем малко грим.
Той беше по светлозелени ленени панталони, бежова риза от изкуствена коприна и светлосин блейзър, който скриваше кобура с пистолета.
— Как я караш? — попита я Девлин.
— Предполагам, че съм добре.
— Рано си станала. Успя ли да спиш цялата нощ?
— Не. Още не мога да се приспособя към нормалното време. Просто гледах всичките ти белези и си мислех.
— За какво?
— За много неща. За плана ти. За това, че трябва да престана да пия, ако искам да ти помогна.
— Трябва да намаляваш пиенето постепенно.
— Това да не е от програмата на „Анонимни алкохолици“?
— Да.
— Какво знаеш за тях?
— Не много. Зная, че действа.
— Още една задача, когато всичко това свърши.
— Нещата ще са много по-лесни за теб, когато всичко това свърши. Само потърпи още малко.