Той вдигна поглед от доклада и каза:
— Хората ви са свършили огромна работа. Невероятна. Но тук няма нищо, което със сигурност да свързва тези двамата.
— Зная. Това е само въпрос на време. Все ще изскочи някакъв документ, банкова сметка или фирмено съобщение, което да докаже връзката.
— Господин Паркър, ще ми се да можех да ви дам повече време, но довечера трябва да свърша нещо. Най-късно утре.
Паркър погледна часовника си.
— Така ни остават само няколко часа работа на Източното крайбрежие. Истинско чудо ще е, ако до довечера се появи нещо. Хората ми ще трябва да са страхотни късметлии, за да имате необходимата информация до утре.
Девлин започна да се разхожда назад-напред.
— Добре. Хората ви се справят страхотно, но в момента са направо претрупани. Ще се изгубят във всичките тези данни, преди да открият каквото ми трябва. Кажете им да забравят за банковите сметки. Знаем, че Кели получава пари от „Колвил“. Знаем, че зад „Колвил“ стои Уекслър, но хората ви не разполагат с никакво време за ровене в корпорациите и освен ако нямат човек в някоя от банките в Невада или Калифорния, по тази линия няма да получим доказателство. Кажете им да се съсредоточат върху имотите в Ню Йорк. Ако с Уекслър се случи нещо, Кели трябва да има достъп до тях и до парите. Трябва да има някаква връзка.
— Чудесно, щом смятате, че това е начинът.
— Не ги притискайте. Просто се опитайте да им обясните да не губят време за нещо, което няма да свърже Кели и Уекслър.
— Позвънете ми утре.
— Направо ще дойда утре. В пет часа. И с това приключваме.
Паркър кимна.
— Добре. Ще работим до последния момент.
— И още нещо — рече Девлин.
— Какво?
— Вече ви го казах, но ще го повторя. От това зависи животът на хора.
— Разбирам.
Девлин излезе от агенцията. Сега знаеше за Уекслър много повече, отколкото преди. Освен това знаеше, че рискува адски много, ако трябваше да залага живота си само на успеха на хората на Паркър.
В същото време хората, връзката между които се мъчеше да установи Девлин, пиеха чай в „Риц Карлтън“ на Южен Сентръл парк. Те също не бяха весели.
Кели подаде на Уекслър копия на формулярите за постъпването на Джо и Еди в болницата „Белвю“.
— Момчетата от Северен Манхатън откриха ужасна каша, когато ги повикаха в „Мариот“. Онзи твой Девлин направо ги е скапал.
— Очевидно някой му е помагал.
— Да. Един ужасно огромен пистолет. Защо, по дяволите, не повика момчетата ми? Поне щяха да отидат въоръжени.
— Не знаех, че Девлин ще е там. А и ти вече провали шанса си да го откриеш.
— Благодарение на теб сега изобщо няма вероятност да го хванем. Вече се е заровил дълбоко, приятел.
— Искам го наистина заровен. Пребит и заровен някъде, където никога да не успеят да го открият. Искам го погребан жив.
Кели насочи показалец към Уекслър.
— Ако искаш онзи Девлин, най-добре се съгласи на размяната, която ти предлага.
— Добре.
— Моите хора ще бъдат там. Ще го хванем. Ти само се срещни с него.
— Добре.
— Къде криеш момичето?
— Преместих я в един празен апартамент в блока ми на Шестнайсета улица.
— Как е тя?
— Има само един счупен пръст, това е всичко.
— Ще пратя някой да се погрижи за пръста й. Храниш ли я? Държиш ли горилите си надалеч от нея? Искам да може да ходи и да изглежда добре. Ако онзи Девлин види, че й има нещо, може да те застреля на място.
— Ти какво, да не би да се страхуваш от онзи тъпак?
— Изслушай ме. Този тип Девлин не е тъпак. Той е професионалист. Вече направи страхотни поразии. И ако има смелостта да се срещне с теб, значи е много опасен.
— Е, това не е ли точно по твоята специалност? Да се справяш с опасни хора?
— Да. Затова не се опитвай да правиш каквото и да било с онези твои аматьори. — Кели погледна часовника си. — Дай ми тази нощ и утре, за да намеря хората, които ми трябват. Определи срещата за утре вечер. В десет часа.
— Къде?
— Избери някое подходящо място.
— Какво ще кажеш за „Плаза“? В бара „Оук рум“.