— Става. Ще блокирам района.
Кели допи чая си и си тръгна.
Девлин беше прослушал телефонния си секретар и вече знаеше, че са преместили Дарил в апартамент на Шейсета улица. Наетият автомобил го откара на адреса и той видя, че микробусът на водопроводната фирма е паркиран оттатък улицата.
Приближи се до него и почука два пъти. Ханк отвори вратата и Девлин седна на мястото до шофьора. Старото хипи отпиваше кафе от картонена чашка. Партньорът му спеше отзад.
— Как я карате? — попита Девлин.
— Добре. Преместиха я около обед, както предполагаше ти. Вкараха я в онзи четирийсететажен блок оттатък улицата. В преден апартамент на третия етаж.
— Откъде знаете?
— Видях ги да дърпат завесите, когато влязоха вътре.
— Кой е с нея?
— Двама души. Струва ми се, че единият е цивилно ченге. Другият е огромен тип. С тъмна коса и голяма глава. Изглежда адски гаден кучи син.
— А тя как изглежда?
— Не съм сигурен. Вървеше нормално. Мисля, че са направили нещо с ръката й. Беше увита в хавлиена кърпа.
— Има ли начин да разберем какво става вътре?
— Ами аз също си мислех за това. Вътре не може да се види нищо. Преди около час позвъних и поръчах да ни донесат някои неща — миниатюрен микрофон и предавател. Сигурно няма да е много трудно да го монтираме на предната им врата. Няма проблем да засичаме излъчването от тук. Няма да чуваме всичко, но поне ще разберем, ако момичето започне да вика или нещо подобно.
— Мислите ли, че ще имате някакъв проблем с монтирането?
— Не.
— Хубаво. Направете го колкото можете по-скоро.
— Естествено. Но това е всичко. Нашата специалност е наблюдението, господин Девлин. Ако там вътре стане нещо, няма да се втурнем да я спасяваме. Какво предлагате да направим в такъв случай?
— Повикайте полиция. Кажете им, че ченге се нуждае от помощ. От кола 10–13. Излъжете ги, че сте чули изстрели. Пратете ги в онзи апартамент. Това би трябвало да вдигне достатъчно суматоха, за да спаси положението. После ми се обадете. — Девлин му подаде кибрит от „Карлайл“. — Стая 418. Не можем да направим нищо друго. Готвя се да я измъкна от там по някое време утре.
— Добре, шефе. Ще я държим под око.
— Не забравяйте и подслушването.
— Няма проблем.
Девлин се насочи към центъра. Десет минути по-късно седеше със Сам Зитър в офиса на „Интрепид“.
— Колко души я пазят? — попита детективът.
— По всяка вероятност едно ченге и една от горилите на Уекслър. Мисля, че е онзи третият, който ни избяга в „Мариот“.
— А как е момичето?
— Момчетата, които наблюдават отпред, казаха, че изглеждала добре. Счупили са един от пръстите на ръката й.
— Защо, по дяволите, не намериш няколко честни ченгета и не идеш да я измъкнеш?
— Кого имаш предвид? Кое ченге ще се съгласи да забрави, че са се готвили да ме арестуват?
— Какво ще кажеш за твоето приятелче Фридман?
— Не искам да го забърквам в това. А ако сега измъкна Дарил от там, губя шанса си да се добера до Уекслър.
Зитър се отпусна назад и за пореден път премисли всичко. Носеше бяла риза, кафява вратовръзка и кафяви панталони. Сакото му имаше странен възморав цвят. Девлин си помисли, че детективът би трябвало да носи костюми. Така поне саката и панталоните му щяха да са в тон.
— Предполагам, че си прав — най-после рече Зитър. — Адски опасна игра. Особено, ако са мъчили момичето.
— Хората ми се опитват да монтират микрофон на вратата на апартамента. Ако чуят някакви викове, ще се намесят.
— И какво искаш да направя аз?
— Две неща. Открий Кели и си уреди среща с него за около седем часа утре вечер.
— В седем часа?
— Да. Само вие двамата с Кели.
— И какво ще стане на срещата?
— Ще ти кажа утре в шест.
— Кажи ми сега.
— Зависи какво ще успея да открия до пет часа утре.
— Играеш ужасно потайно, Девлин.
— Ще ми се да не се налагаше. Мислиш ли, че ще успееш да намериш Кели?
Зитър махна с ръка.
— Дали ще го открия? — рече той. — Със сигурност. Но не зная дали ще иска да разговаря с мен.
— За това няма проблем. До утре определено ще иска да разговаря с теб.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Зитър.
— Няма да искаш да го чуеш.