— Там има и една кана с дръжка. Използвай я. Гледай нищо да не капне на пода.
Девлин се загледа как Брайън ровичка в един малък килер зад тях. Издърпа походното легло и намери съда за уриниране. Барманът влезе в килерчето и се облекчи. Внимаваше нищо да не капне на пода.
Ако у него бяха останали някакви съпротивителни сили, Девлин знаеше, че сега беше моментът, в който щеше да избухне. Един ядосан мъж с кана урина в ръка може да направи доста поразии. Но Макгинти внимателно постави съда на пода, до стената. Без да пророни дума, той разгъна походното легло и се изпъна на него.
— Поспи сега. Ще се върна и ще обсъдим какво ще правим — тихо каза Девлин.
— Да, сър.
Барманът затвори очи. Девлин събра всичко от масата и го напъха в дипломатическото куфарче. Затвори куфарчето и излезе от стаята. Вратата автоматично се заключи зад гърба му.
Следващия половин час Девлин прекара под горещия душ, като се опитваше да отмие усилията и напрежението, което му беше коствало тероризирането на един дребен мошеник до степен на пълно покорство. Прехвърли в съзнанието си плановете, които бе нахвърлял за по-нататъшните си действия.
Нагласи будилника за 10:00 сутринта. Четири часа сън трябваше да му стигнат.
Зитър му позвъни в 9:45. Звукът от телефона подейства на Девлин като кофа студена вода. Още преди да вдигне слушалката, знаеше, че е Зитър.
— Тук Девлин — измърмори той в телефона.
— Намерих го.
— Къде?
— В една болница в Ийст Сайд.
— До парка ли?
— Ъхъ. Последното място, където биха откарали ранен човек без документи за самоличност. Не знам как по дяволите са го настанили там. Може да е била някоя частна линейка. Не е възможно да са били хората от „Бърза помощ“. Те със сигурност биха го откарали в някоя градска болница.
Зитър не можеше да се спре. Беше превъзбуден от успешното издирване.
— Сам, кажи ми какво се е случило? Как е той?
— Никой не знае какво е станало. Лекарите могат да ти обяснят по-добре от мен в какво състояние се намира.
— Ти ми кажи.
— Добре. Господи, не ме бива по тази част, така че просто слушай. Положението е лошо. В интензивното е. Накарах една сестра да ми покаже картона му. — Зитър млъкна за миг, за да прегледа бележките си. — Бил е приет в 8:11 вчера сутринта. Без документи за самоличност. Намерил го някакъв таксиметров шофьор край кръговото движение при „Батъри Парк“. Предполагам, че се е обадил на диспечера си, който пък от своя страна е повикал линейка. В спешното отделение са отбелязали, че е бил в безсъзнание от черепна травма. Има още много натъртвания и наранявания. Три счупени ребра. Подути тестикули. Строшена ръка. Някой хубавичко си е посвирил на него. Изпратили са го в хирургията. Невролозите са направили някаква операция, за да намалят натиска от черепната травма. Хвърлих поглед на бележките на хирурга, но не мога да разчета шибаните му писания. Най-отдолу пише, че брат ти е в кома. Видях го през прозорците на стаята му в интензивното. Близо е до помещението на сестрите. Вътре пускат само членове на семейството. Всичко, което успях да видя, е, че е добре бинтован и от него излизат много тръбички.
— Сигурен ли си, че е той?
— Да, той е. Отидох до стаята, където се държат вещите на пациентите, и помолих служителя да ми покаже инвентара. Нямаше портфейл, пари и ключове, но дрехите бяха същите, както ми описа. Същите обувки. Пръстен на гимназията. Венчална халка. А и описанието на външността му съвпада. Трябва да е той. Съжалявам, Джак.
Девлин приседна на ръба на леглото.
— Добре, Сам. Ти свърши това, което се очакваше от теб. Аз ще се осведомя за онова, което ми трябва да знам. Ще поддържам връзка. Благодаря.
— Виж, Девлин. Няма да оставя този случай, докато имаш нужда от нещо, което мога да свърша. Тая работа смърди. Не знам кой е подредил брат ти така, но ще ти помогна да го откриеш, каквото и да ми струва това. Дръж ме в течение, чуваш ли?
— Да. Добре. Благодаря. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя.
Девлин се изправи. Стисна зъби, за да сдържи яростта си. Независимо от това колко жестокост и безсмислено насилие бе видял в живота си, то винаги събуждаше гнева му. Така и не можа да ги възприеме. А сега те бяха докоснали и безмилостно наранили собствения му брат. Много пъти бе изживявал същата заслепяваща ярост, така че и този път успя да се сдържи и да не избухне. Отдавна се бе научил, че най-добрият начин, по който можеше да я използва, беше като гориво за решителността си. Този път всичко, което можеше да направи, бе да сдържи яростта си, да напрегне мозъка си и да определи реда на следващите си действия.