Девлин му удари едно силно кроше в слънчевия сплит. Точно там, където го беше ударил в таксито. На Макгинти му секна дъхът и той се строполи в безсъзнание. Когато дойде на себе си, беше в някакво такси с Девлин, на път за улица „Лафайет“. На площад „Купър“ Девлин каза на шофьора да спре. Обърна се към Макгинти и процеди:
— Три неща. Връщаш се вкъщи. Отиваш на работа довечера. Докарваш приятелчетата си най-късно до десет.
Девлин излезе и затръшна вратата. Макгинти се приведе напред и даде адреса си на шофьора. Гърдите го боляха. Сети се, че ще трябва да плати за таксито и провери джобовете си. Ключовете, бележникът с адресите и портфейлът му бяха налице. Извади портфейла от задния си джоб. Парите не бяха докоснати, но вместо документите си намери двата листа техни фотокопия, които Девлин преди това бе окачил на стената, а сега прилежно бе сгънал и пъхнал в портфейла му.
И представа си нямаше къде го беше откарал Девлин, нито пък кой бе той. Но със сигурност знаеше къде ще бъде Девлин в десет часа тази вечер.
Сюзън срещна за първи път Робърт Уекслър в „Регина“.
Беше около седмица след фала с кокаина, който най-накрая я бе накарал да се откаже от този навик.
Съществуваха две причини, поради които Сюзън успя да се удържи далеч от наркотика. Тя бе безмилостна реалистка по отношение на отражението на кокаина върху личността й. А и по-скоро би умряла, отколкото да позволи на наркотика да я направи неспособна да се грижи за Сиси.
По времето, когато Сюзън редовно поемаше кокаин, майка й бе получила писмо от Училището за инвалиди в Съфолк, с което уведомяваха семейството, че в следващите шест месеца се очаква да се освободи място за Сиси.
Бяха чакали за това място почти четири години. Мари и Сюзън посетиха училището. Мари плачеше почти през цялото време, но Сюзън незабавно разбра, че това беше най-доброто, на което биха могли да се надяват. Училището се поддържаше от щата Ню Йорк. Питомците живееха в стаи по двама. Училището предлагаше програми за професионална квалификация и пълно медицинско обслужване. Комплексът, който заемаше, беше чист и добре поддържан. А хората от персонала изглеждаха наистина грижовни.
След като приемеха Сиси, нейните социални осигуровки за инвалидност щяха да покрият всички разходи. Сиси щеше да получи грижа и закрила до края на живота си. Всичко, което Сюзън искаше, бе да устиска положението още шест месеца. Да не посяга повече към кокаина, да поддържа „приятелствата“ си, да може всеки месец да праща пари на Мери и Сиси.
Мъжът, който я беше завел в „Регина“ онази вечер, беше приятел на приятел. Сюзън си даваше сметка, че бе предавана от ръка на ръка в един кръг от придаващи си важност, но всъщност долнопробни мъже. Преди година не би позволила дори да я видят в компанията на такъв мъж, но за момента подобни типове бяха необходимост за нея. Те й доставяха храна, забавления, понякога дрехи, друг път пари, а и най-често тя успяваше да избегне да спи с тях.
Сюзън можеше и да няма пари, но изглеждаше богата. Имаше си своите дрехи, своето тяло и поразителното си лице, така че в оскъдната светлина на нюйоркските клубове и ресторанти тя изглеждаше съвършена.
Скоро след влизането им в „Регина“, придружителят на Сюзън я бе отвел до масата на Уекслър. Човекът искаше да се изфука с нея. Сюзън бе заинтригувана от сдържания мъж с впечатляващата външност. Гъстата прошарена коса на Уекслър беше внимателно сресана, дрехите му бяха безупречни, самият той се държеше като че всички останали бяха далеч под неговото ниво. Сякаш знаеше нещо, което на другите не им бе известно. Сякаш бе по-умен, по-добър, по-достоен от който и да е човек по света.
Сюзън прецени отношението и маниерите на Уекслър като досадни. Но в същото време й се прииска да го накара да я желае, за да не се отнася към нея със същото презрение, което демонстрираше към останалите. Когато ги представиха един на друг, тя се държа учтиво, но след това преднамерено престана да му обръща внимание. Постара се да седи изправена и под такъв ъгъл, че Уекслър да види целия блясък на прелъстителното й тяло и класическите й черти. Тъй като бе закъсала за пари, бе отслабнала с някой и друг килограм и без съмнение беше в превъзходна форма.
Това беше идеалната стратегия да накара Уекслър да я пожелае. А естествено, за Уекслър желанието означаваше притежание.
Той знаеше много добре какво прави Сюзън, като се преструва, че не го забелязва. Знаеше също, че тактиката й постига целта си.