Уекслър се ухили и вдигна глава от чинията си.
— Онзи, когото използвах за чаша за моливи?
Сюзън се почувства глупаво. Сетне попита направо:
— Какво стана с него?
— Любопитна си, а?
— Да.
— Ами, мисля, че чаровните Джо и Еди са го завлекли в Харлем и са го натикали в някаква кофа за боклук. Много им е забавно чувството за хумор на тия двамата.
— Не се ли безпокоеше, че това ще доведе до някакви последствия?
— Какви последствия?
— Ами не знам. Може би намеса на полицията. Нещо такова.
Уекслър остави вилицата си на масата и снизходително заговори:
— Е, добре, ще отделя малко време за един урок. Нека разгледаме възможностите. Първо, полицията. С две думи, имаме неговата дума срещу моята. И срещу тази на Еди, на Джо и, разбира се, твоята. Никога не сме били свидетели на това, което се случи. Така че какво ще направи полицията? Нищо. А дали е възможен някакъв личен акт на отмъщение? За това се изисква смелост и доста умение, които той няма. Какви са другите възможности? Могъщи приятели? Наемен убиец? Не, не. Няма нито необходимите познанства, нито достатъчно пари. Повярвай ми, скъпа, направил съм много по-добри мъже от него свои врагове и никога не съм загубил и секунда от съня си.
Сюзън го наблюдаваше, докато той произнасяше речта си, и видя какво голямо удоволствие му доставя.
Уекслър се вгледа в нея, за да види реакцията й и тя разбра, че трябва да бъде много внимателна. По лицето й пробяга усмивка.
— Колко е хубаво да си така самоуверен.
Уекслър я погледна в очите и заяви:
— Всеки, който е достатъчно глупав, за да се изправи срещу мен, заслужава онова, което му се случва.
14.
След като остави бармана в таксито, Девлин се върна в апартамента и позвъни на Зитър.
— Още ли искаш да помогнеш?
— Да. И бих искал да го направя гратис, но не мога да си го позволя — отвърна Зитър.
— Няма проблеми. Просто дръж сметка за часовете, които влагаш и ми искай парите, когато решиш, че е редно да ги получиш.
— Добре, какво ти трябва.
— Вдигнал съм мерника на двама, които или са уредили да пребият брат ми, или сами са се постарали да го направят. Направил съм така, че да се довлекат в един бар в края на Ийст Сайд в десет часа. Бих искал да дойдеш като подкрепление.
— Добре. Въоръжен ли да дойда?
— Това е добра идея.
— Ами ти ще бъдеш ли въоръжен?
— Да.
— Добре. Сега ли ще ми разкажеш за това или по-късно? Преди да вляза в онзи бар, искам да знам нужното.
— Ще се срещнем в девет. Нека бъде някъде в района на бара. Ще ти дам необходимите сведения. И вечеря ще те черпя, ако пожелаеш.
— Нямам нищо против. Има едно местенце на номер осемдесет и девет. Казва се „При Хуанита“. Предлагат прилична мексиканска храна. Не е много скъпо. Как ти звучи?
— Става. Ще се видим там в девет.
Девлин затвори телефона. Трябваше да поспи. Също така искаше още веднъж да обмисли възможностите. Беше му известно, че не може да прави реални планове, преди да се е срещнал с ирландците. Но знаеше, че докато спи, подсъзнанието му щеше да поизбистри нещата. И когато се видеше с онези двамата, щеше да постъпи правилно, без да е планирал твърде много.
Опъна се на леглото и след три минути заспа.
В ресторанта Девлин разказа на Зитър всичко, което се бе случило в „При О’Калахън“ и с бармана. Зитър поглъщаше вечерята си със скоростта на светлината. Джак никога не беше виждал някой да яде толкова бързо.
Детективът изля в гърлото си последната глътка бира и се облегна назад на стола си. Този път беше облечен с жълта риза, кафяво спортно сако и сиви панталони. Връзката му изглеждаше като допълнение към чужди дрехи. Беше на сини и червени райета. Големият корем на Зитър опъваше широк кафяв колан, който не отиваше на сивите панталони.
Девлин едва бе преполовил своята порция пиле по селски.
Зитър потърка лицето си с ръка и заяви:
— Все още ми се иска да запаля цигара след ядене. Особено ако е имало и една-две бирички.
— Кога отказа пушенето? — попита Девлин.
— Преди пет години. Ти пушиш ли?
— Понякога запалвам пура.
— Бях решил, че ако трябва да се откажа от някой вреден навик, по-добре е това да е пушенето. Човек със сигурност не може да престане изобщо да яде.