— Трудна работа.
— А ти изглеждаш като че по тялото ти няма и грам тлъстинка.
Девлин бутна настрани чинията си.
— Не мога да продължа да ям, след като съм се заситил.
— Това си е дар божи, приятелю.
— Предполагам.
— Никога в живота си не съм изхвърлял и троха.
— То си зависи и от храната, нали?
— По дяволите, не. — Зитър преглътна и попита: — И така, какво искаш да правиш с онези задници, които трябва да дойдат довечера?
— Ето какво… така, както го виждам, тия типове или ще дойдат докъм десет, или изобщо няма да се появят. Не знам какво е измислил барманът, за да ги накара да се довлекат, но предполагам, че това няма голямо значение.
— Със сигурност нямаше да дойдат, ако знаеха какво си направил с бармана — каза Зитър.
— Това не е сигурно. Ако им е разказал какво му се е случило, те могат да дойдат, за да ми съдерат задника.
Зитър погледна към решителното изражение на Девлин и каза:
— Имам чувството, че това би ти харесало.
— И да, и не. Ще получа някакво удовлетворение, но не съм сигурен, че ще разбера какво наистина се е случило с брат ми.
— Но ако барманът им е казал всичко, остава вероятността да са разбрали, че с тебе шега не бива и да не се появят.
— Е, да, но нека не се движим в кръг от предположения. Ето какво искам: трябва да ги вкараме там и да ги принудим да останат, докато не свърша с тях или докато не реша да ги откарам на друго място.
— Добре.
Девлин разпери пръсти и после ги сви в юмрук.
— Ето така. Отваряме капана и после го затваряме.
Зитър реши да даде съвет.
— Добре. Ти си наместваш задника вътре. Аз ще вляза след теб и ще седна до бара. Когато влязат, ще се придвижа така, че да покрия входната врата. Няма да минат покрай мен, освен ако ти не кажеш, че може. Ако искаш да ги стреляш в гръб, гледай да не ме улучиш.
— Сложил ли си си предпазна жилетка?
— Още не. Имам една в колата. Хубава е, няма да си личи много под ризата. Нося един деветмилиметров браунинг под мишницата и един двайсет и пет калибров до глезена си. Какво е твоето оръжие?
— Четиридесет и пет милиметров, изработен по поръчка.
— Това си е направо оръдие. Предполагам, че знаеш какво да правиш с него.
— Доста време ми отне, докато се науча.
— Какво означава това?
— Означава, че стрелям точно там, където съм се прицелил и никого не убивам с него.
— Ако се стигне дотам, че да избираш между възможността да застреляш някого или той да убие мен, пак ли ще се придържаш към това правило?
— Няма да позволя нещата да стигнат дотам.
Зитър сви рамене.
— Всичко да върви по дяволите. Всеки прави това, което трябва.
Девлин разгледа сметката, остави пари на масата и двамата излязоха от ресторанта.
Девлин влезе в бара и реши, че иска незабавно да узнае дали братята ще дойдат.
Отиде до барплота и подвикна:
— Брайън!
Барманът заряза всичко и бързо дойде при него.
— Ще дойдат ли? — попита Девлин.
— Казаха, че ще дойдат.
— Ти какво им обясни?
— Казах им, ще дойде един тип, с когото трябва да се срещнат.
— Какво им отговори, когато те попитаха защо?
— Казах, че ще разберат, когато дойдат.
— Те си мислят, че е за някаква далавера?
— Оставих у тях такова впечатление.
— Добре. Каза ли им да дойдат навреме?
— Да.
Девлин погледна часовника си. Беше десет без десет.
— Кажи им да дойдат при мен на масата в дъното.
В бара беше доста тихо. Край бара имаше празни столчета. Бяха заети едно сепаре и една маса. Това означаваше, че са останали пет свободни маси. Девлин седна на най-отдалечената.
Трябваше да чака само петнадесет минути, но те му се виждаха безкрайно много време. Не можеше да престане да мисли за проклетата лепенка на лицето на Джордж, придържаща тръбата на респиратора.
Видя ги в секундата, в която влязоха. Позна по-високия, но другият наистина не си го спомняше. И двамата бяха слаби и жилави. Изглеждаха приятелски настроени, движеха се отпуснато, сякаш вече бяха пийнали. И двамата имаха гъста кестенява коса и големи бели зъби. Девлин си помисли, че приличат на кръстоска между братята Гиб от групата Би Джийз и Джак и Боби Кенеди. Бяха идеалната компания за някоя вечер в бара.