— Имаме две отрепки, които имат куража да се изправят срещу мен, както съм си поставил пистолета на масата, и които са се сдушили с ченгетата да ги закрилят.
— Измъкна ли нещо от тях?
— Казаха, че са завели брат ми в някакъв среднощен клуб, а после го оставили, като станало ясно, че не могат да го напият така, че хубавичко да го пребъркат.
— Вярваш ли им?
— Не мисля, че високият ме лъжеше. И не смятам, че те са пребили брат ми.
— Защо?
— Не мисля, че щяха да се отърват без никакво нараняване. Може и да са ударили Джордж изотзад и да са го бъхтили, докато е бил в безсъзнание, но просто не са от такова тесто. А и ако бяха направили това на брат ми, никога нямаше да се изправят лице в лице с мен. Когато ме видяха, не се опитаха да избягат.
Зитър сви рамене.
— Звучи правдоподобно. Не знаеха, че съм им завардил пътя към вратата. И сега какво?
— Засега тия двамата са ми твърде далече. Единственото, което научих, е, че трябва да намеря среднощния клуб, в който са го завели. Знаеш ли някой такъв клуб в квартала?
— Не. Всъщност не.
— Може би по-точно — „не“ или „всъщност не“?
— Известни ми бяха някои такива местенца преди години, но съм сигурен, че вече са затворили врати. Знаеш, че не мога просто ей така да вляза в едно от тези места, а още по-малко да задавам въпроси.
— Можеш ли да разучиш къде се намират някои от тях?
— Вероятно. Но не тази вечер. Трябва да звънна на някои мои познати.
— Има ли полицейски отдел, който да се занимава с тези заведения?
Зитър зави по „Ню Йорк авеню“ и подкара към номер 65, за да излезе на магистралата.
— Имаше пет или шест следователи, които трябваше наред с други неща да проверяват кварталите за нелегални заведения. Работеха прикрепени към екип на централното градско полицейско управление. По-късно, след пожара в един незаконен клуб, при който загинаха много хора, в работата се включиха жилищните инспектори, пожарникарите и редовите полицаи. Но доколкото си спомням, полицаите първи правят претърсванията. Ако открият нещо, звънят на жилищните инспектори и на следователите в пожарната служба. Не знам кой ръководи този екип в Манхатън. Предполагам, че мога да открия.
— От тези заведения дават ли подкупи на следователите, за да могат да продължат дейността си?
— Не знам. Мисля, че повечето от тях просто постоянно сменят местонахождението си. Ако трябва да подкупват някого, това няма да са само следователите, а някой инспектор или заместник-инспектор. По-висшестоящият ще се погрижи редовите да не припарват до някои определени места.
— Спри за момент, Сам.
— Какво ще правиш?
— Ще почна да изравям тези клубове.
— Слушай, приятел, онези две ченгета няма да те оставят да се измъкнеш след онова, което надроби в бара. На твое място не бих се мотал по улиците.
— Хайде, Сам, спри и ме остави да сляза.
Зитър спря колата в една отбивка и се обърна към Девлин.
— Къде ще търсиш? Само в Манхатън сигурно са пет-шест. Има още в Харлем. И кой знае колко в Бруклин.
— Не, трябва да е бил някой клуб в Манхатън. Брат ми не би тръгнал да се вози някъде надалеч с ония двамата, независимо колко приятно си е прекарвал.
— По дяволите, биха могли да се сврат в някой редовен бар. Много заведения спускат кепенците и продължават да сервират алкохол на постоянни клиенти. Онези двамата сигурно познават поне десетина бармани, които биха ги оставили да пият след часа за затваряне.
— Не. Казаха, че е било среднощен клуб. Барманът предположи същото.
— Той сигурно яката е загазил.
— Ъхъ. Надявам се приятелчетата му да му откъснат главата.
— И така, ти си решен довечера да опиташ да намериш някой от тези клубове? — попита Зитър.
— Да. Можеш да смяташ работния си ден за приключен. А утре сутрин почни да проверяваш за тия клубове.
Зитър си погледна часовника. Беше стар и износен. Показваше 23:40.
— Едва ли ще открия нещо тази вечер. Ще започна утре сутринта. Гледай да не те убият.
— Благодаря за грижата.
— Пак заповядай.
Девлин излезе от колата и тръшна вратата. Зитър се приведе през предната седалка до шофьора и подвикна през прозореца от страната на пътника:
— Може би онова ченге е просто приятел на двете момчета. И той беше ирландец.
Девлин се наведе към прозореца и каза: