— Слушай, искам да те видя. Имам нужда да поостана някъде за малко. Отговори ми с „да“ или с „не“.
Пауза.
— Да. Портиерът си тръгва в полунощ. Звънни ми от входа. — Девлин чу затварянето на телефона.
Остави слушалката и спря такси. За миг се замисли дали да не потича през парка, за да проясни мислите си и да разсее донякъде гнева си. Но не искаше да се поти. Нямаше с какво да се преоблече.
Когато пристигна при блока на Дарил, откри звънеца й на таблото пред входа и натисна веднъж бутона. Тя автоматично му отключи вратата отгоре.
Когато излезе от асансьора, видя, че е застанала на прага и го чака. Носеше бял къс копринен халат, напомнящ на кимоно, с щамповани бледорозови люляци. А може би бяха рисувани на ръка.
Беше боса. Дългите й крака изглеждаха гладки и подканващи.
Косата й падаше свободно и изражението на лицето й можеше да означава, че е бясна. Девлин не знаеше дали когато се приближеше до нея, щеше да му се усмихне.
Тръгна направо, за да види какъв ще е резултатът. Реши, че ако се наложи, може да се върне долу и да вземе същото такси до центъра.
— Добре ли си? — попита го тя.
— Да.
Дарил постави длан на гърдите му и каза:
— Не си дошъл тук, за да се чукаме набързо, нали? Защото ако е така, можеш веднага да си тръгнеш.
— Не. Не съм. Исках да те видя. И се нуждая от още една услуга.
Тя спусна ръката си и Девлин разбра, че досега му е пречила да влезе вътре. Дарил се обърна и той я последва в апартамента. Изотзад видя, че под копринения халат не носи нищо и въпреки всичко, го изпълни непреодолимо желание да се люби с нея.
Дарил влезе в кухнята.
— Искаш ли кафе?
— Да.
Девлин не искаше да я гледа как прави кафето, затова влезе в банята.
Той изпразни мехура си, изми си лицето и се избърса с чиста хавлиена кърпа. Изстиска малко паста за зъби върху пръста си, пъхна го в устата си и после я напълни с вода. Силно се изжабурка и я изплю. Отново се избърса и отиде в кухнята.
Чашите с нескафе бяха на масата. Водата беше готова и Дарил ги напълни.
Двамата седнаха на малката маса и известно време отпиваха от кафето. После Дарил каза:
— Разкажи ми.
— Открих брат ми.
Очите й се разшириха.
— Къде?
— В болницата. Някой го е пребил до смърт. В кома е.
— О, господи, ще се оправи ли?
— Ще разбера след няколко дни. Докторът каза, че е възможно да не е получил трайни увреждания, но в момента изглежда ужасно. Трябвало е да го оперират, за да се справят с мозъчния му оток.
— Боже господи. Какво е станало?
— Никой не знае. Но имам намерение да разбера.
— Как?
— Ще проследя какво се е случило с него, като започна от онзи бар, в който го оставих.
— Господи, чувствам се ужасно. Ние изчезнахме и оставихме брат ти сам.
— Вината не е твоя. Аз съм виновен.
— Глупости. И аз съм виновна. Чувствам се отговорна. Стоях си в онзи бар с изкусително изражение на тъпото си лице.
— Не си знаела какво ще стане.
— Защо не оставиш случая на ченгетата? Искам да кажа, защо се излагаш на опасност?
— Наистина ли смяташ, че ченгетата ще направят нещо?
Дарил го погледна над ръба на чашата си.
— А ти можеш ли?
Девлин се наведе към нея.
— Предполагам, че ще разбера, нали?
— Да не си луд?
— Защо? Защото искам да направя нещо ли? Безумното е, че ако аз не го направя, няма да го направи никой друг.
— Не вярвам.
— Не вярваш ли? Ще ти кажа аз пък в какво не вярвам. Не вярвам, че ченгетата изобщо ще открият кой го е извършил. А ако имат късмет и открият, не вярвам, че ще намерят достатъчно доказателства, та окръжният прокурор да може да го даде под съд. И даже ченгетата да открият копелетата, даже прокурорът да има достатъчно доказателства, не вярвам, че в този град има съдия, който може да ги накара да платят цената.
— Значи ти трябва да заместиш правосъдието, така ли?
Девлин гневно повиши глас.
— Докажи ми обратното. Наистина ли си мислиш, че само защото хлапетата в училище си слагат ръка на сърцето и рецитират клетвата за вярност, тази страна може да гарантира свобода и правосъдие за всички? Ами личното правосъдие? За брат ми?
— Разбирам те, но каква полза, ако свършиш…