— Ако свърша като брат ми ли? — прекъсна я Девлин.
— Да. Отричаш ли такава възможност?
— Не. Но ще повлека със себе си много други. — Девлин се отпусна назад на стола и овладя гнева си. — Виж, не искам да си го изкарвам на теб. Няма смисъл да се караме. Просто не мога да оставя такова нещо безнаказано.
Дарил се изправи и изля кафето си в мивката.
— Това е лудост. Как успях да се забъркам и аз?
— Не си се забъркала. Не би трябвало. Аз не би трябвало да съм тук, само че просто исках да съм при някой, който…
— Какво „който“?
Предизвикателството в гласа й му попречи да отговори.
— Какво „който“? — повтори тя.
— Не зная. Може би просто някой, който не е част от цялата помия.
Дарил се обърна.
— Господи, аз дори не те познавам. — Тя поклати глава. — Как се оставих да се забъркам? Може би защото си толкова ужасно красив? Защото имаш такова страхотно тяло? Защото гаджето ми ме остави? Това е лудост. Нямам представа кой си всъщност.
Девлин се изправи и съблече лененото си сако. Докато разкопчаваше ремъците и сваляше кобура с огромния си 45-милиметров автоматичен пистолет „Каспиън“, тя видя петната от пот под мишниците му.
— Разбира се, че знаеш. Имаш очи, имаш инстинкт. Познаваш ме достатъчно, за да разбираш, че съм прав. Вече от двайсет години съм на страната на добрите. Работил съм в нюйоркската полиция, във военната полиция, в секретните служби, а сега в частна компания, управлявана от човек, който знае какво е добро и няма нищо против да се бори за него. Ето какъв съм. Човекът, с когото спа в собственото си легло, човекът, при когото дойде повторно в онзи бар, човекът, когото пусна тук в два часа през нощта. Познаваш ме и отлично разбираш, че няма бездейно да седя до брат си в онази проклета болница.
Девлин беше увил ремъка на кобура около пистолета и го остави между двама им върху кухненската маса.
— Права си да не искаш да се забъркваш. Не би трябвало да съм тук. Но исках да те видя и ти каза „да“, така че ето ме. Ако искаш да си тръгна или да си легнеш, кажи ми да се разкарам и върви да спиш.
— Добре — отвърна Дарил. — Радвам се, че дойде. Просто всичко е така отвратително странно, че не зная какво да кажа. Да, наистина ми се иска да удуша онзи, който е пребил брат ти. Но се тревожа за теб. А съвсем лесно бих полудяла заради теб. Така че ми кажи какво искаш да направя с този твой ужасен пистолет и за бога, единственото, което ти забранявам, е да ме превръщаш в още един от проблемите си. Не бих могла да го понеса. Сега ти вярвам. Направи каквото трябва.
— Добре.
— Ако от цялата тази бъркотия се получи нещо, тогава ще се питаме какво е добро и какво не.
— Благодаря ти.
— Моля.
Девлин се изправи.
— Отново благодаря. Ако не възразяваш, искам да се пооправя малко, преди да изляза.
— Разбира се.
Той взе пистолета и се приближи до шкафа над хладилника. После измъкна оръжието от кобура и извади пълнителя, върна пистолета на мястото му и обви ремъка около кобура и пълнителя. Пресегна се над хладилника и отвори шкафа. В него Дарил държеше неща, които рядко използваше — кафеварка, кутия с прибори за хранене, бродирана покривка за маса. Девлин напъха пистолета най-отзад и затвори шкафа.
— Опитай се да забравиш, че е тук.
Той се изкъпа, отново се обръсна с дамската й самобръсначка, използва хавлията й, дезодоранта й „Бан“ и четката й за коса. После с леко потръпване облече мръсните си дрехи.
Когато излезе от банята, Дарил се беше свила под одеялото си във вледенената от климатичната инсталация спалня. Той се наведе над нея. Тя протегна ръка, погали го по лицето и промълви:
— Пази се.
Девлин излезе от апартамента. Чувстваше се по-добре.
18.
Заведението се намираше точно там, където му беше казал Питър Папас. Но вратата вече не бе синя, а плътно черна, със сребристи петна от спрей, които приличаха на буквите ВКР. Беше метална и потъваше на петнайсетина сантиметра в дървената каса. Изглеждаше така, сякаш не са я отваряли от години. Имаше и брава, но Девлин дори не си направи труда да я опитва. Той се огледа и забеляза звънец от дясната страна.
Натисна го и някъде вътре се разнесе слабо звънене. Като че ли отекваше в празно пространство, но вратата изведнъж се отвори и Девлин отстъпи назад. На прага застана дребен човек с изхабено лице и вълнена шапка. Носеше плетена риза и панталони в цвят каки.