— С кого работиш?
— С никого. Сам обслужвам бара. Заведението не е чак толкова голямо.
— Добре, майната му. Влизай.
Този път претърсването не беше толкова професионално, но човекът определено би открил оръжието му, ако го носеше.
Девлин се озова в типичен ирландски бар, който по нищо не се различаваше от милиони други. Имаше онази характерна миризма, която никога не можеше да изчезне: на бира, пропила се в дървените подове, където загниваше и ферментираше, изпускайки сладникаво-кисел мирис, смесил се през годините с дим от пури и цигари, евтин лосион за коса и пот.
Барманът стоеше неподвижно. Имаше рядка, мръсносива коса, отметната назад, уморени очи и типичен подут нос с мрежа от спукани вени.
Стоеше на бара заради четирима алкохолици, седнали над вечните си последни чаши. Бира, водка, джин. Най-евтиният алкохол.
В другия край на бара седяха трима млади мъже. Навярно таксиметрови шофьори. Пиеха будвайзер от шишета с дълги шии и някаква тъмна течност.
Това беше място, където пияниците можеха да прекарат времето до следващия етап, когато щяха да се напикават в леглото си или да изпаднат в пълна забрава. Истинска дупка, но някак си много успокоителна и приятна.
Приличаше на утроба, изолираща алкохолиците в собствения им свят. Нямаше шумна музика. Не се разнасяха високи гласове или смях. Не тракаха съдове, нито пък млади келнерки с театрални наклонности, опитващи се да привлекат вниманието.
Преди много години в Куинс бащата на Девлин работеше в магазин за железария. Брат му Уейн, чичото на Девлин, притежаваше бар близо до старата им къща. Понякога баща му се отбиваше там да пийне нещо след работа. Веднъж майка му прати Девлин в бара да види дали татко му е с Уейн.
Девлин си спомняше как влезе в заведението. Уейн седеше зад бара, вдигнал крак върху мивката. Неколцина по-възрастни мъже смучеха питиетата си. Рут, жената на Уейн, тъкмо излизаше от кухнята с хамбургери в ръце. Пъстрите неонови реклами на бира и слабите лампи, които висяха от тавана, придаваха на бара задимен, уютен и топъл вид.
Бащата на Девлин изглеждаше прекалено добре облечен и улегнал за това място, но в същото време и ужасно щастлив да изпие една бира с брат си. Девлин си спомняше колко добре вчесана му се стори косата на баща му и колко спокоен му се видя той на бара.
Може би ако баща му беше продължил да пие още петдесет години, щеше да свърши на място като това тук.
Девлин седна и барманът бързо се приближи към него. Наведе глава и пусна ухо.
— Чаша „Джак Даниълс“ и наливна бира.
Барманът кимна.
Алкохолът се сервираше върху картонени подложки. Чашата беше малка. Чудесно. Девлин започваше да се уморява от опити да се съпротивлява на опиянението. Той изгълта бърбъна, който опари езика и гърлото му. Малко след това отпи от студената бира. Комбинацията изглеждаше отлична. Изведнъж го обля вълна от мъка. Внезапно почувства, че баща му ужасно му липсва. Искаше му се тримата с баща му и брат му да седят в бара на чичо му Уейн. И след десетина-петнайсет минути разтревожената му майка щеше да дойде да ги търси, щеше да ги сгълчи, а после да се разсмее и да се изпълни с щастие, че нейните мъже са седнали заедно на по чашка. Или на малко повечко.
Девлин тихо изруга и се изправи. Прокара ръка по лицето си. Насили се да не мисли за това.
Барманът пристъпи напред и Девлин му кимна. Малката чашка отново беше напълнена с кехлибарената течност и Девлин я пресуши заедно с бирата. Имаше същия сладък и успокоителен вкус.
Разбираше, че ако изобщо бе идвал тук, брат му си бе тръгнал невредим.
Този път Девлин остави върху бара цялата двайсетачка.
Той излезе, преди да е станало прекалено късно. Но през целия обратен път до апартамента в Сохо се мъчеше да се пребори с алкохолното замайване. Слънцето изгряваше. Вдигаше се и омарата на поредното нюйоркско утро. Изпитваше отчаяна нужда от сън, но не му се искаше да заспива. Не гореше от желание да се срещне с демоните, които го очакваха.
19.
Девлин се бори със сънищата почти до един следобед. Студеното мъртво лице на баща му; изкривената от лепенката уста на брат му; ужасните звуци от удари на юмруци, от трошене на кости, бръмченето на неврохирургичния свредел, който пробива черепа. В кошмарите си той дори усещаше противната болнична миризма на спирт.
Когато най-после се събуди схванат и с пресъхнала уста, той се чувстваше така, сякаш имаше нужда от промивка на мозъка.