Беше загубил всякаква ориентация. Дните се бяха превърнали в нощи и като че ли живееше в някакъв сумрачен свят.
Изкъпа се, обръсна се и закуси с кисело мляко, портокалов сок и препечен хляб. Мозъкът му се проясни достатъчно, за да работи, така че Девлин седна до телефона. Първо позвъни на Мерилин. Зададе й правилните въпроси, искайки по-скоро да долови в гласа й разбиране и прошка, а не толкова да чуе отговорите. Но получи единствено отговори. Състоянието на Джордж не се било променило. Мерилин била добре. Децата също. Механични отговори, които говореха много.
Отново се свърза с „Пасифик Рим“. Нямаше нищо за него, но той знаеше, че Уилям Чоу ще отговори на последното му съобщение.
Накрая телефонира на Зитър. Отвърна му някаква жена с изключително съблазнителен глас. Тя го свърза и последва кратък разговор с детектива.
— Добре ли си, Девлин?
— Да.
— Имам информация за теб, но не искам да я обсъждам по телефона. Най-добре да се срещнем.
— Къде и кога?
— След като свърша тук.
— Естествено.
— Ще се срещнем в едно заведение, казва се „Ъгловото бистро“. Близо е до офиса ми. На Осмо авеню и Тринайсета улица. На няколко крачки преди пресечката на Осмо със Западна четвърта улица.
— Знам го.
— Добре. Какво ще кажеш за осем часа? Имам да върша още доста работа тук.
— Хубаво.
— Дочуване.
Девлин затвори и гласно изруга. Вбесяваше го мисълта за корумпираните ченгета, които можеха да му създадат проблеми. Погледна часовника си. Беше почти пет. Реши да се освободи от ленивата, опасна летаргия, която го обземаше.
Знаеше един спортен клуб, в който можеше да се влезе и без членска карта, и към шест без петнайсет вече тренираше на гладиатора. Започна бавно и спокойно. Клубът се намираше на последния етаж на жилищен блок в западната част на „Гринич вилидж“. Бе малък и по-голямата му част на долния етаж се заемаше от кортове. Но имаше достатъчно уреди за онова, от което се нуждаеше Девлин.
До шест тича на пътеката. Когато уредът му съобщи, че е изминал осем километра, той почувства, че заедно с потта е изхвърлил почти цялата си замаяност и отпуснатост.
До 6:33 ч. атакува уредите за гребане и вдигане на тежести. Клубът започваше да се препълва, но никой не посмя да се изпречи на пътя му. Девлин беше прекалено едър и силен. Не използваше уредите — той ги атакуваше.
Знаеше, че когато не си се упражнявал известно време, не прекалено дълго, а само няколко дни, обикновено имаш много повече сили, отколкото ако си го правил всекидневно. Сега бе един от тези дни. Девлин беше на върха на силата си. Хората в клуба не бяха виждали някой толкова да натоварва уредите. Рамките тракаха, скрипците и металните въжета скърцаха. Дишаше тежко от напрягането. Минаваше от уред на уред. Носеше дебела бяла хавлиена кърпа, за да попива потта.
След всеки комплекс уреди Девлин използваше свободните тежести, за да натовари мускулите си още повече. Почивките между уредите бяха кратки. Само колкото да събере сили, за да изпълни следващите осем, десет или дванайсет повторения.
Другите мъже в залата скрито го наблюдаваха. Жените, които обикновено се упражняваха с отблъскваща мъжете сдържаност, сега хвърляха открити, макар и кратки погледи към него.
Девлин не им обръщаше внимание и продължаваше да се бъхти, докато не свърши.
После застана под душа и грижливо се насапуниса, като се опитваше да се освободи от горещината и да успокои кръвообращението си.
Знаеше, че навярно е прекалил с тренировката. Но това му беше помогнало да проясни главата си и да разпръсне донякъде гнева си. Сега бе по-спокоен. По-методичен. Беше се освободил от нервността, която можеше да го направи опасно безразсъден.
Когато излезе от фитнесцентъра, бе осем без пет. Барът, в който трябваше да се срещне със Зитър, се намираше на петнайсет минути път пеша.
Можеше да вземе такси, но Девлин бавно и спокойно измина разстоянието, за да даде възможност на тялото си окончателно да се отпусне. Ако ченгетата искаха да го открият, щеше да им се наложи да го измъкнат от другите хора, които се разхождаха в топлата лятна нощ по улиците на „Гринич вилидж“.
Когато стигна в бара, се бе поохладил достатъчно, че да престане да се поти. Зитър седеше в дъното. Беше старо заведение. При влизането му го посрещна прохладата на климатичната инсталация. В предната част се намираше барът, в дъното сервираха храна. Всичко бе старо, тъмно и дървено.