Зитър седеше пред чаша бира и преглеждаше някакви машинописни страници. Девлин се намести срещу него и остави сака с влажните си спортни дрехи върху съседния стол. Днес Зитър носеше жълто-кафяв блейзър от камилска вълна със зелено поло и кафяви панталони. Девлин се усмихна.
— На к’во се хилиш? — попита детективът.
— На дрехите ти.
— И к’во им има?
— В тон са. Наистина са в тон.
— И к’во от това?
— Бях започнал да си мисля, че си далтонист.
— Не го казвай на никого, но аз съм далтонист.
— Наистина ли?
— Да, наистина.
— Как тогава си издържал медицинския преглед в полицията? Не ти ли показаха онази карта с цветните точки и някакво число сред тях?
— Да, тогава разбрах и аз.
— И как те приеха?
— А, по дяволите, просто повторих онова, което каза човекът пред мен на опашката. Никой не обръщаше много внимание, но аз бях ужасно шокиран, че не виждам никакви цифри на онези карти.
— Е, предполагам, че не е имало голямо значение.
— Не. Жена ми винаги ми приготвяше дрехите. Откакто се спомина, трябва да го правя сам. Сигурно обикновено обърквам всичко, но като че ли на никого не му прави впечатление.
— Кога почина жена ти, Сам?
— Преди две години. От рак на дебелото черво, който обхвана и черния й дроб. Умря две години след началото на болестта. Не беше чак толкова тежко, поне до последните два-три месеца.
— Съжалявам.
— Да. Аз също. — Зитър довърши бирата си и рече: — Стига за това. Имаме по-неотложни проблеми.
— Какво искаш да кажеш?
— Обади ми се приятелчето ти Фридман. Онова ченге те включило в шибания полицейски бюлетин. Тази сутрин са го получили във всички управления. С пълно описание. Твърди се, че си нападнал полицай, докато изпълнявал служебните си задължения.
— Нека ме арестуват и се опитат да ми предявят обвинение. Никой прокурор няма да го направи. Ченгето не е в състояние да го подкупи.
— Проблемът не е в това. Ако той или други ченгета те забележат и решат да те застрелят или да ти направят нещо, в досието ти вече има какво да им прикрие задника.
— Това няма да ми попречи. Откри ли нещо за онези среднощни барове?
— Да. Шибана помия. Нали знаеш, стигаш до някаква следа, разпитваш някои хора за онези места — и всичко става адски странно още преди да си го проумял. Свързах се с няколко познати, но информацията им е непълна. Обикновено са толкова претъпкани с пиячка, дрога или каквото там използват, за да издържат по цяла нощ, че когато стигат там, почти не си спомнят къде са. Казват: „Да, има един в Челси“. Питаш ги къде е. Викат ти: „Майната му, не знам. Май че на Двайсет и осма улица, някъде около пресечката с Осма“. Така не става. Тези заведения са на такива места, че да не ги открият. Трябва да знаеш точно къде са.
— Имаш ли нещо повече от това?
— Нали знаеш, не е лесно да се справиш с тази гадост само за няколко часа.
— Зная, Сам. Зная, че е така.
— Разполагам с информация за четири бара, която според мен ще е достатъчна, за да ги откриеш.
Зитър му подаде машинописния лист, който четеше при пристигането на Девлин. Беше написан на фирмената бланка на детектива. Най-отгоре се виждаха името и нюйоркският адрес на агенцията му „Интрепид Инвестигейшънс“, както и адресите на клоновете в Лос Анджелис, Лондон и Мексико. Всичко беше изпълнено с доста натруфен шрифт. Изобщо не изглеждаше така, както според Девлин трябваше да изглежда нормалната бланка.
Имената и адресите на баровете бяха грижливо напечатани. Едно от заведенията нямаше име — просто „Обществен клуб“ в Ийст сайд на Осемдесет и четвърта улица. Втори бе бар „Бигин“ на Осмо авеню в Челси. Последният бар се казваше „Звездна светлина“ в долната част на Бродуей.
— Още колко бара според теб има в Манхатън?
— Най-много три-четири. Искам да кажа истински среднощни барове. Нали знаеш, такива заведения ги откриват и закриват много бързо. Трудно е да им хванеш следите. Само за да открия тези ми трябваше адски много време.
— Освен тях — продължи Зитър — има още няколко забутани клуба, които не съм включил в списъка. Малко италианско ресторантче на Съливан стрийт, за което се знае, че работи до късно. Два бара, които затварят вратите в четири сутринта и се преструват, че пускат само приятели. Едно заведение за пънкарчета в Алфабет сити. Но наистина важни са само тези, които ти давам. Според мен, ако онези типове са искали да заведат някъде брат ти, няма да са го замъкнали в някоя дупка.