— Съгласен съм.
— Колкото до това как да проникнеш в тези барове, не съм в състояние да ти дам никакви гаранции. Може да им се сториш подозрителен. Всъщност не мога да ти дам каквито и да е имена, които да ти осигурят достъп. Освен това не се опитвай да носиш оръжие. На повечето места или те претърсват, или те проверяват с детектор за метал.
— Ясно.
— Какво направи снощи? Успя ли да откриеш някое заведение?
— Да. Едно в Ийст сайд на Петдесет и шеста и друго в Уест сайд.
— И?
— Предполагам, че за успех може да се смята дори само това, че ги открих и отметнах от списъка.
— Нито следа от него и на двете места?
— Никаква. Единствената връзка беше фактът, че и в двата бара се въртят май само ирландци.
— Наистина ли?
— Да.
— Интересно.
— Не зная дали това има някакво значение. Сигурен съм, че брат ми не е бил там с онези типове.
Зитър посочи с показалец към списъка.
— Не зная дали ще откриеш нещо и на тези места.
— В момента те са единственото, което имам. Освен връзката на братята Маккой с ченгетата. Имаш ли някакви идеи за това?
Зитър поклати глава.
— Никакви. Не повече, отколкото ти казах снощи. Навярно бих могъл да проверя онова ченге, Донован.
— Провери го. Ако откриеш какво общо имат братята с ченгетата, може би ще успеем да открием какво се е случило с брат ми.
— Може би.
— Познаваш ли някой, който може да ти помогне? — попита Девлин.
— Чувал ли си за „Синовете на Ирландия“?
— Онези типове ли?
— А защо не? Нали става дума за ирландски ченгета.
— Опитаха се да ме привлекат веднага щом завърших академията.
— И ти не захапа?
— За нищо на света.
— Защо?
— Не ми трябваше да съм син на никой друг. Кого познаваш от тях?
— Великият везир или както там, по дяволите, наричат шефа си. Как мислиш, дали би разговарял с един стар евреин, при това бивше ченге?
— Защо не?
— Да, по дяволите, защо не. Най-гадни са шибаните старомодни ирландски ченгета. Но познавам Патрик Кели от едно време и той ми дължи услуга.
— Хубаво. — Девлин извади от страничния джоб на сака си някакъв плик. — Броячът продължава да работи, тъй че ето ти още хиляда за текущи разходи. Кажи ми, когато свършат.
Зитър погледна в плика и преброи десет стодоларови банкноти.
— Откъде, по дяволите, намираш всички тези стотачки? Чувствам се така, сякаш работя за някой бандюга.
Девлин не отговори.
— Добре. Не е моя работа.
— Чувал ли си някога за Гранд Кайман?
— Да.
— Там правят две неща. Гмуркат се с акваланг и укриват пари. Свърших една работа там и ми платиха в брой. Всичко е честно спечелено, Сам.
— Нали ти казах, че не е нужно да ми обясняваш.
— Зная. Съобщи ми, ако ти трябват още.
— Ще ти съобщя, благодаря. — Зитър взе менюто. — Ще хапнеш ли нещо?
— Какво предлагат тук?
— Обичайните за баровете боклуци — хамбургери, чили, сандвичи с бекон, маруля и домат.
— Ще пропусна. Ти яж. Запиши го в сметката за разходите. — Девлин се изправи.
— Къде отиваш?
— Да видя брат си.
Зитър каза:
— Като съм почнал, нека да те попитам още нещо.
— Какво?
— Ако откриеш онези типове, които са подредили брат ти, какво ще правиш?
— Не зная.
— Това не е правилният отговор.
Девлин изгледа Зитър и после отвърна:
— Добре. Ако ги открия, незабавно ще ги предам на съответните власти. Можеш да ме цитираш. Питал си клиента си и той ти е дал този отговор.
— Така вече е по-добре.
— Ще поддържам връзка.
Девлин остави сака си в апартамента, хапна пресен сандвич с пуешко, който беше купил от един деликатесен магазин, и се преоблече в черни панталони, черно поло и сиво спортно сако от коприна и лен с тъмни вплетени нишки.
После влезе в задната стая, в която бе разпитвал бармана от „О’Калахън“. В дъното имаше малък килер. Вратата беше от петсантиметрово, термично обработено дърво, облицовано с метал. По средата имаше голяма ключалка. С нея се задействаше система от зъбни колела, която блокираше отварянето на вратата с четири стоманени пръчки в тавана, пода и от двете страни на касата. Ключалката беше изобретена от един израелец и представляваше единственият начин да бъде спрян някой решителен нюйоркски крадец. Дори да огънеше касата с хидравличен лост, стоманените пръчки щяха да задържат вратата.