Разбира се, повечето крадци биха заобиколили целия механизъм и биха проникнали през стената, така че килерът всъщност представляваше железобетонна кутия, облицована със стоманени плоскости и покрита с гипсова мазилка.
Зад вратата се намираше нюйоркският арсенал на „Пасифик Рим“. Имаше всякакво оръжие — от спрейове със силен упойващ газ до мощни картечници.
Девлин не обърна внимание на нищо друго, освен на подпряната в ъгъла дълга брезентова чанта.
Извади я навън и я отвори. Вътре имаше различни пръчки от твърдо дърво, използвани от майсторите на айкидо. Пръчките се различаваха по дължина — от метър и осемдесет до петнайсет сантиметра. Девлин извади петнайсетсантиметровата пръчка и я взе в дясната си ръка.
Диаметърът й беше около пет сантиметра. Двата й края бяха тъпи. Приличаше на обикновен дървен чеп, малко по-дебел, отколкото можеше да очаква човек. В ръката на Девлин обаче пръчката представляваше смъртоносно оръжие.
Той я стисна, претърколи я в дланта си и замахна. Можеше да я използва като продължение на ръката, юмрука или дланта си. Можеше да удря, мушка или просто да даде на юмрука си основа за удар.
Пръчката бе дървена, така че детекторите за метал нямаше да я засекат. Можеше да се скрие на много места, но при внимателно претърсване щяха да я открият на повечето от тях.
Девлин реши да не я крие и просто пъхна бойната палка във външния джоб на гърдите на спортното си сако.
Погледна часовника. Беше 21:30. Интензивното отделение все още щеше да е отворено.
20.
Докато Девлин беше на път към болницата, Сам Зитър влизаше в един блок в Ривърдейл в Бронкс. Сградата бе необикновена — петнайсететажна, построена от глазирани сини тухли, които можеха да се различат сред сивото еднообразие на града от километри. Имаше подковообразна форма и гледаше към канала Спютън Дювъл.
Вратата отвори г-жа Кели. „Това не е някакво си ирландско моме“ — помисли си Зитър. Жената имаше платиненоруса коса и носеше бяла копринена блуза с перли и огненочервена пола. Приличаше на продавачка от Блумингдейл, която се опитва да скрие възрастта си под прекалено много грим.
— Вие ли сте детектив Зитър?
— Да, госпожо.
— Оттук. Патрик ви очаква в кабинета си.
Зитър я последва по тесен коридор към кабинета на Кели. Апартаментът се намираше на последния етаж на блока и от стаята, в която детективът влезе, се откриваше прекрасен изглед към блестящите сгради оттатък реката в Уошингтън хайс.
Самата стая приличаше на офис на местен политик. Зад Кели се виждаха френски прозорци. На останалите три стени се превъзнасяше славата на ветерана от полицията.
Над стената срещу бюрото му доминираше осветена дървена плоскост с печата на Синовете на Ирландия от градското полицейско управление в Ню Йорк — братството на ирландските ченгета в града. Останалата част от пространството беше покрито с по-малки таблички от различни полицейски части и организации.
На другата стена бяха закачени дипломите на Кели от Нюйоркския колеж и колежа „Джон Джей“. На третата имаше снимки — семейни снимки, снимки на Кели на различни политически срещи, снимки на Кели със съмнителни политически личности или с други полицаи от Синовете на Ирландия. Гвоздеят на тази стена беше подписаната снимка на Кели с Ед Кох в китайски ресторант.
Кели седеше зад голямо дървено бюро на износен директорски стол, който поскърцваше при всяко негово движение. Ирландецът приличаше по-скоро на свещеник, отколкото на полицай. Имаше бяла коса, беше нисък и набит, но с бързи реакции. За съжаление очите му разваляха набожния образ. Бяха малки и твърди. Свински очички. Проницателни свински очички.
Зитър си помисли, че за човек, който не е успял да стигне до по-висок чин от заместник-инспектор, този така наречен кабинет, украсен с евтини спомени, е прекалено много.
Кели бързо се изправи и заобиколи бюрото си, за да стисне ръката на детектива.
— Как си, Сами, момчето ми? Сядай, сядай. С какво мога да ти помогна?