Когато стигна на улицата, той погледна часовника си. Нямаше единайсет часа. Отново го обхвана цялото напрежение, което тренировката беше облекчила. Това, което видя при брат си, го бе поразило до дъното на душата му.
Беше прекалено рано да проверява откритите от Зитър среднощни клубове и Девлин изведнъж разбра, че е гладен. Упражненията и напрежението го бяха изстискали. Трябваше му гориво за нощната работа, затова тръгна на запад към италианския ресторант на Ървинг плейс. Храни се продължително и изпи две чаши капучино. Все още бе едва дванайсет и половина.
Мина през три бара, като прекара по час във всеки от тях и навсякъде бавно пиеше „Джеймисън“ с чаша кафе. В никакъв случай толкова, че да се напие, но достатъчно, за да се поуспокои.
Не преставаше да се тревожи за Джордж. Кой ли можеше да го е подредил така.
Помисли си, че му се иска да е при Дарил. Колко нетипично за него бе да остави пистолета си при жена, която едва познава. Междувременно приятелски подпитваше барманите. Един беше чувал за клубове в Бруклин, друг попадаше в категорията хора, за които бе говорил Зитър — прекалено пияни, за да си спомнят къде са били. Третият келнер не пожела да му каже нищо.
Когато свърши, почти бе станало четири часа и сетивата му бяха силно изострени от кофеина, поомекотени в същото време от няколкото чашки алкохол. Искаше да унищожи онзи, който бе осакатил брат му.
Пое към първия бар от списъка на Зитър.
Беше избрал онзи в Ийст сайд на Осемдесет и четвърта улица, защото се намираше най-близо до заведението, в което бе оставил брат си.
Мястото не му се стори много гостоприемно. Сградата изглеждаше така, сякаш на първия етаж има склад или гараж, а на трите етажа отгоре — малки търговски офиси. С изключение на единствената врата на десния ъгъл, целият първи етаж бе построен от солидни тухли. Вратата беше покрита с надписи със спрей.
Пред мрачния вход стояха трима портиери. Единият бе чернокож, плешив и се наслаждаваше на ужасния си вид. Носеше тъмни очила и дълго черно палто, което изглежда беше ушито от парашутна коприна. Вторият също беше негър. Носеше ватиран анцуг на Серджо Тачини и бейзболна шапка с козирката настрани. На нея с големи букви от огледално стъкло пишеше „Джефи Д.“. Третият портиер приличаше на италианец. Носеше черни джинси и черна тениска.
И тримата бяха над метър и осемдесет. Нито един от тях не тежеше по-малко от сто килограма, повечето от които мускули, постигнати с вдигане на тежести. Тримата изразходваха много енергия в мръщене и в опити да уплашат всеки, който се приближеше до входа.
Девлин ги огледа от отсрещната страна на улицата. През петнайсетте минути докато чакаше, всички, които се приближаваха до бара, бяха негри. Плешивият им кимваше да влизат и после един от другите двама им отваряше вратата и ги пускаше вътре.
Девлин веднага реши, че няма да проникне в клуба само с приятелско отношение към портиерите. Нито пък, ако се опита да се бие с тях.
Търпеливо изчака, докато видя от едно такси да излизат трима души. Той бързо се отправи да ги пресрещне, преди да са влезли в бара. Бяха две жени и един мъж, и тримата чернокожи. Мъжът носеше червени панталони и кафяво-червеникаво двуредно сако с широки рамене и ревери от имитация на леопардова кожа. Имаше мека къдрава коса, която падаше по тила му и беше обилно намазана с гел. И двете жени носеха тесни рокли до средата на бедрото с голи рамене.
Едното момиче бе дребно, а другото високо, пълно, със закръглен ханш.
— В бара ли отивате? — попита мъжа Девлин.
Негърът го изгледа.
— Защо питаш?
— Искам да вляза заедно с вас, ако не възразяваш. Струва ми се, че иначе няма да ме пуснат.
Мъжът неочаквано се ухили, показвайки ослепителнобелите си зъби.
— Отлично знаеш, че не можеш да влезеш в този бар. Там не ти е мястото, приятел.
Преди Девлин да успее да каже нещо, високата жена го хвана за ръката и каза:
— Можеш да дойдеш с мен, мили. Рики, взимам този мъжага със себе си. — Тя погледна към Девлин и прибави: — Какво ще кажеш, сладур?
— Много ти благодаря.
Момичето се засмя, Рики също и четиримата се насочиха към сградата.
Когато приближиха, плешивият портиер се отстрани и даде знак на италианеца да отвори вратата. Девлин влезе в малък коридор и веднага почувства прилив на горещ, зловонен въздух, който го лъхна от кънтящите тонколони.