Изведнъж той се възбуди. Реши, че тази нощ ще я откара в апартамента й и ще я чука. Но как да я унижи още съвсем мъничко, зачуди се Уекслър. Навярно като я накара да коленичи на голия под пред него. Без килимче или хавлия под коленете й. Той си представи, че вижда квадратните следи от теракотните плочки на пода, отпечатани върху коленете й.
Сюзън се приближи и застана до него на бара.
— Седни, скъпа.
Тя се подчини, без да каже дума.
— Днес, утре или вдругиден Джо или Еди ще ти каже, че идва господин Смит. Не искам да вижда онези двамата, затова, когато дойде, ти го посрещни. Провери го с детектора за метал и го пусни в бара. Не прави нищо особено. Просто когато дойде, заеми мястото на Джо и Еди.
— Господин Смит?
— Да.
— Чудесно.
Докато се връщаше на масата си в предната част на заведението, тя почувства по гърба си тръпки. Очите му, помисли си тя. Гадните му очи. Той я караше леко да потръпва от страх. После единственото, което искаше да види, беше топлата кехлибарена течност, очакваща я в голямата, постоянно пълна чаша. Цялото й внимание се насочи към сладкия вкус на „Гран Марние“. Още докато вдигаше чашата, тя знаеше, че колкото повече пие, толкова по-малко я боли и толкова по-малко може да направи, за да го разкара от живота си.
23.
Портиерът в лилавия анцуг отвори вратата и Девлин излезе от горещината, шума и мрака в прохладния сумрак на манхатънското утро.
Девлин изплю вкуса на джина на Марлен от устата си и си помисли как слюнката й изсъхва по члена му. Беше уморен, потен и леко пиян. А това го правеше повече от леко уязвим. Бродеше из подземен свят, с който нормалните хора нямаха нищо общо, и въпреки това знаеше, че няма да спре.
Сивото зазоряване го завари да крачи на запад към Трето авеню. Той извади листа на Зитър. Оранжевата светлина на мощните улични лампи и бавно изсветляващото небе му позволиха спокойно да го прочете. Страхуваше се, че може да заспи в таксито, ако пътува чак до центъра, затова избра клуба в Челси. До адреса пишеше: „Питай за Били“.
Слезе от таксито на Осмо авеню и Двайсет и седма улица и тръгна към мястото. Беше шест без петнайсет и движението по булеварда вече се оживяваше. Девлин можеше да види пощенските коли, подредили се на Трийсет и трета улица до централната поща. Ню Йорк се разбуждаше.
Сградата на дадения му от Зитър адрес бе пететажен блок. Каменно стълбище водеше към преддверие, осветено от флуоресцентна лампа, която караше стените да изглеждат призрачно зеленикавобели. Не светеше нито един прозорец.
Девлин отново прочете адреса. Като че ли в блока не можеше да има каквото и да е заведение, но номерът съвпадаше.
Качи се по стълбището и натисна бравата на вратата. Беше отключена. Влезе в малък вестибюл и се огледа. Отдясно имаше врати от двойно стъкло, покрити отвътре с плътни, червени завеси.
Лесно откри звънеца. Натисна го и след миг завесите иззад стъклото леко се отдръпнаха, но вратата остана затворена. Девлин отново позвъни и след десетина секунди завесите се разтвориха. Отвътре го погледна някакво лице.
То принадлежеше на дребен плешив мъж, който изглеждаше като всеки друг барман. Човекът вдигна брадичка към него и тихо го попита нещо. Девлин се наведе към процепа между двете врати и каза:
— Приятел съм на Били.
Лицето изчезна зад завесата, ключалката изщрака и вратата се отвори.
Мъжът го погледна и рече:
— Добре. Влизай. Портиерът ми никога преди не те е виждал, затова не ти отвори.
Зад дребния барман се хилеше двайсетинагодишно момче, което изглеждаше горе-долу също толкова заплашително, колкото хлапетата от рекламите за мляко. Имаше закръглени бузи и идиотска усмивка.
— Били го няма — каза барманът. — Може би се къпе или нещо подобно. Сигурно ще дойде по-късно. — После се върна на мястото си зад бара.
Девлин смяташе, че името е просто парола. Зачуди се какво ли щеше да прави, ако „Били“ наистина дойдеше. Трябваше да разпита Зитър за това заведение. И сигурно щеше да го зачеркне от списъка си. Стигаше му само един поглед, за да разбере, че е невъзможно братята Маккой да са редовни посетители тук.
Заведението представляваше просторно правоъгълно помещение с дървен бар отстрани. Беше безупречно чисто, украсено с плакати на Франк Синатра, Анги Дикинсън и Мерилин Монро. И пълно със сериозни типове. Големи мъжаги с големи шкембета, златни вериги и пръстени на кутрето. Като че ли всички се познаваха. Смееха се гръмко и се обръщаха един към друг с имена като Дебелия Тони, Лоуи и Големия Ед.