В отсрещния край на стаята имаше маса за игра на двайсет и едно. Около нея седяха петима мъже, залагаха чипове и чакаха крупието с дебели очила в тъмни рамки да ги прибере.
Девлин разбираше, че мястото му не е тук. Въпросът бе как да се измъкне, без да привлече вниманието. Навярно беше единственият тук без пистолет.
Чувстваше се така, сякаш вече го оглеждаха поне двама души и се чудеха кой ли е той. Според него след не повече от десетина минути някой щеше да започне да го разпитва защо е тук. Не искаше и да мисли за тонажа на всички бандити, които можеха да решат да го изхвърлят навън.
Той се приближи до стъклените врати. Портиерът с идиотската усмивка бързо скочи от масата си и отключи.
— Чао — каза момчето.
— Благодаря — рече Девлин.
Излезе навън преди някой да го забележи. Вече бе съвсем светло. Шокът от толкова внезапното изчезване на нощта не му помогна да се отърси от хаоса, който цареше в главата му. Хвърляше на вятъра прекалено много време и енергия и всъщност не откриваше нищо. Разбираше, че изобщо не се е приближил до отговора на въпроса какво се е случило с брат му.
В списъка на Зитър оставаше още един бар. Преди да се откаже, щеше да провери и него.
Той спря такси на Седмо авеню.
— Карай към центъра, става ли? — каза Девлин.
— Накъде точно?
Девлин извади списъка и потърси адреса на „Звездна светлина“.
— На Бродуей четиристотин и шейсет.
— Готово.
Шофьорът го закара за седем минути. Девлин слезе от колата. Копнееше за душ, устата му бе пресъхнала от алкохол. Спеше му се.
Блокът приличаше на всяка друга делова сграда. Надникна вътре. В дъното на преддверието видя рецепция, зад която седеше огромен чернокож мъж. Девлин погледна часовника си. Наближаваше седем. Прекалено рано за начало на работния ден на портиер в бизнес сграда, но не прекалено късно, за да е отворен един среднощен бар.
Насочи се право към рецепцията. Алкохолното опиянение и раздразнението му ликвидираха каквото и да е колебание.
— На кой етаж е барът „Звездна светлина“?
Бърни се изправи и без да каже дума, излезе иззад бюрото си. Носеше тъмнокафяв костюм и бяла риза с копринена вратовръзка, която имаше много интересен мотив в кафяво, сиво и черно.
Беше достатъчно едър и арогантен, за да гледа Девлин отгоре и в същото време някак си да вири брадичка във въздуха. С това негърът му съобщаваше, че е груб и че още не му е показал всичко.
В продължение на няколко секунди портиерът го гледаше. Девлин чакаше.
— В тази сграда няма никакви барове — най-после рече чернокожият.
— Ами, разбира се, че има — тихо отвърна Девлин. — Мои приятели са идвали тук и горещо ми го препоръчаха. Зная, че не пускаш вътре всеки, но искам да видя този бар, ако е възможно.
— За к’ви приятели приказваш?
— За двама познати бармани от Уест сайд.
Бърни продължи да го гледа още известно време и рече:
— Това е частен клуб.
— Сигурен съм, че си струва членския внос.
— Той е петдесет долара.
Девлин извади стодоларова банкнота и я подаде на портиера, който каза:
— Нямам да ти върна.
— Задръж рестото — усмихна се Девлин.
— Благодаря. — Бърни бръкна в джоба на сакото си и извади бизнес карта. Върху червен фон с бели букви пишеше „ЗВЕЗДНА СВЕТЛИНА“. — Ето ти членската карта. Ако ме няма, с нея ще те пускат вътре.
— Благодаря. А ако си тук, ще ме запомниш ли?
— Помня лица.
— Това е хубаво. Много е удобно.
— Отвори си сакото, приятел.
Девлин разтвори сакото си — знаеше, че бойната палка е във външния джоб на гърдите. Бърни бързо го отупа отгоре до долу и каза:
— Последвай ме.
Той отведе Девлин до асансьора. Девлин изчака Бърни да се наведе и да отключи бутона за шестия етаж, да го натисне и после отново да го заключи.
— На шестия етаж — каза му портиерът. — Почукай веднъж на вратата и чакай.
Девлин влезе в асансьора.