Може би се дължеше на алкохола, който бе пила цяла нощ, може би на страха и омразата й към Уекслър, може би просто на начина, по който я гледаше Девлин. А може би всички тези неща възпламениха бунтовната й природа. Тя взе решение, което знаеше, че завинаги ще промени нещата по един или друг начин.
— Крият се в кухнята — отвърна тя.
— И защо?
— Собственикът не иска да ги видите.
— Откъде знае за мен.
— Нямам представа.
Девлин виждаше, че нервите й са опънати до скъсване. Не искаше да я насилва да говори пред чужди очи.
— Благодаря ви. Струва ми се, че би трябвало да си поговорим повече.
И тогава Сюзън направи решителната стъпка.
— Не тук. Позвънете ми. В шест часа. 555–1428.
— Ясно. Между другото, как се казвате?
— Сюзън.
Тя се обърна и се отдалечи от него колкото можеше по-бързо, без да изглежда ужасена, както внезапно се почувства. Знаеше, че Уекслър я наблюдава и искаше да отвърне на погледа му, но се страхуваше, че лицето й ще я издаде. Остави подноса върху бара и се насочи право към масата си до входа. Седна на мястото си и отпи голяма глътка „Гран Марние“. „Мили боже — помисли си тя, — какво, по дяволите, направих току-що?“
24.
Девлин повече не погледна към Сюзън. Допи шампанското си, отиде до тоалетната, облекчи се, изми ръцете и лицето си, върна се и седна на бара. Избра си място накрая, така че Уекслър, който седеше от другата страна на ъгъла, да е почти с лице към него. Поръча си чаша портокалов сок и сода.
Уекслър продължаваше да пише в бележника си, но Девлин беше нарушил неговата територия. Усещаше присъствието му. А то бе яростно. Как смееше жертвата на капана му да седи тук и да го предизвиква така?
Накрая той вдигна очи и отвърна на погледа на Девлин, като го предизвикваше да каже нещо. Девлин без колебание прие предизвикателството, наведе се напред над ъгъла на бара, протегна ръка и каза:
— Аз съм Джак Девлин. Изглеждате ми собственикът на това заведение.
Уекслър не пое дланта му, но му отговори.
— Да. Аз съм собственикът.
— Как се казвате?
— Уекслър. Робърт Уекслър.
— Отлично. Ще е по-лесно, след като зная името ви.
— Какво ще е по-лесно?
— Да науча нещо за вас, господин Уекслър.
— О, нима? И какво искате да научите за мен?
— Дали вие сте виновникът.
— За какво?
— Господин Уекслър, имали ли сте тук някога проблеми? Недоволни членове на клуба или гости? Хора, които поради някаква причина са се разстроили и се е наложило да се справяте с тях?
— Понякога.
— Понякога. А наскоро?
— Не обсъждам работата си с непознати.
— Е, струва ми се, че току-що се представих.
— Не ме е грижа какво ви се струва. — Уекслър затвори бележника си, пъхна го в джоба си и се изправи.
Девлин се смъкна от високия си стол, пристъпи към ъгъла на бара и препречи пътя му. Уекслър толкова се изненада, че за миг остана неподвижен. А в следващия момент арогантността на Девлин запали в него такава ярост, че наистина видя пред очите си черни петна. Насили се да се овладее. Известно време и двамата помълчаха. Накрая Уекслър успя да се усмихне и каза:
— Застанали сте на пътя ми. Предлагам ви да не го правите.
Девлин вече знаеше, че е попаднал на точното място. И беше очевидно, че това не е подходящият момент, за да прави каквото и да било по въпроса, но не можеше да пусне Уекслър, без да му отправи поне завоалирана заплаха.
— Само един въпрос, преди да си тръгнете. Винаги ли стоите тук? Бих искал да зная къде да ви открия, ако се наложи.
Собственикът го заобиколи, без да отговори, Девлин се поспря. Уекслър тръгна право към кухнята. Джо и Еди стояха до работната маса на Уонг и нагъваха с шепи от ордьоврите, които виетнамският готвач им приготви. Трябваше им само един поглед към шефа им, за да престанат да се тъпчат.
— На бара седи един човек — без да ги поглежда рече Уекслър. — Джо, слез долу по задното стълбище и докарай колата си. Еди, щом ти кажа, излез от тук, внимателно разгледай човека, после иди при Джо.
— Прословутият господин Смит, а? — попита Джо.
— Да. Не казвайте нищо повече, просто ме изслушайте и направете каквото ви казвам. Проследете го. Преди да стигне там, където отива, искам да го спрете.