Това беше достатъчно, за да накара Еди да залитне назад и да загуби равновесие. Двамата мъже се строполиха върху Джо, който се извиваше, за да удари Девлин отстрани по главата. И тримата се завъргаляха по средата на Блийкър стрийт.
Мечешката прегръдка на Еди се разкъса и с последните остатъци от силата си Девлин се изправи на крака, зави зад ъгъла и със залитане се затича по Десета улица.
Но горилите все още не бяха победени. Бяха се изправили и тичаха след него. Този път обаче разбраха целта му. Полицейският участък ясно се виждаше нататък по улицата. Движението по Блийкър беше спряло, трупаше се тълпа и алармата на колата продължаваше да вие. Ченгетата вече трябваше да са се появили. Девлин бе прекалено близо до входа на участъка. Те се обърнаха и се затичаха към колата си.
Девлин изобщо не погледна назад, а продължаваше да тича към полицията. Усещаше, че по тила му се стича кръв. Малко преди да стигне до входа той намали темпото. Едва тогава посмя да се обърне, за да види дали все още го преследват. Горилите бяха изчезнали.
Щом Джо и Еди не го гонеха, нямаше смисъл да влиза в участъка, особено с бюлетина на Донован и със стичащата се от тила му кръв.
Продължи право към Хъдсън стрийт, спря ново такси и влезе вътре преди шофьорът да успее да види кръвта, която скоро щеше да изцапа задната му седалка.
— Към пресечката на Шейсет и трета и Трета улица — каза Девлин. Не искаше да тръгва към апартамента в центъра, защото това означаваше да се върне в посоката на „Звездна светлина“. Нуждаеше се от пистолет, трябваше да спре кръвта и да намери място, където да събере силите си и да обмисли атаката срещу враговете си. Сега вече знаеше кои са.
25.
Когато портиерът й позвъни от фоайето, Дарил тъкмо се канеше да става. Не се изненада, че е Девлин, но видът му, когато влезе, я порази. Гърбът на коприненото му спортно сако беше подгизнал от кръв. Натъртванията и драскотините му започваха да почервеняват и да се подуват.
— Господи, какво ти се е случило? — ахна тя.
— Спокойно. Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.
— Кой те подреди така?
— Същите, които са пребили и брат ми.
— Кои?
— Почакай малко — каза той, като постави длан на рамото й. — Успокой се. Помогни ми да спра кръвта и ще ти разкажа.
Дарил се насили да престане с въпросите и го последва в банята. Девлин свали подгизналото сако и ризата си. Дори панталоните му бяха изцапани отзад с кръв. Той ги събу и Дарил видя, че в горната част на слипа му се е образувал кървав полумесец.
— Още ли ти тече кръв?
— Не зная. Виж и ми кажи колко е голяма раната на тила ми. Навярно не чак толкова. Раните по главата кървят много.
— О, господи!
— Хайде. Погледни я.
Когато мина зад гърба му, Дарил присви очи. Застанал с лице към огледалото над мивката, той й каза:
— Хайде, раздели косата и разгледай раната.
Тя се подчини.
— Божичко. Изглежда около пет сантиметра.
Девлин раздалечи палец и показалец на разстояние от пет сантиметра и я попита:
— Толкова ли?
— Не. Не съвсем.
— Добре. Хубаво. Можем да я затворим и без шевове. Още ли кърви?
— Не, като че ли сълзи съвсем леко.
— Добре. Имаш ли ножица?
— Да.
— Отрежи ми косата. Не я допирай до кожата, просто я отрежи колкото можеш по-късо. Опитай се да не направиш прекалено голяма дупка. После обръсни мястото, така че да има достатъчно гола кожа, върху която да залепим лепенка.
Дарил се хвана на работа. Отначало й се гадеше от гледката, но скоро толкова се задълбочи, че видът на раната престана да й прави впечатление. Когато го подстрига достатъчно, Девлин я накара да облее мястото с кислородна вода, а той отряза две лепенки, показа й как да притисне раната. Тя изпълни инструкциите му, после залепи отгоре голямо парче марля.
— По-добра си от някои лекари — каза Девлин и се обърна към нея.
— Сигурен ли си, че не трябва да те зашият?
— Нямам време.
— Какво става?
— Ще ходиш ли на работа?