— След около час.
— Чакай да взема един душ и преди да излезеш, ще ти разкажа каквото зная.
Под душа Девлин внимателно се огледа за други наранявания. Дясното му ухо беше подуто и го болеше. Болеше го и челюстта от удара на Бърни. Коляното, с което бе блокирал ритника му, се движеше малко трудно, но щеше да се оправи. От удара в колата бяха натъртени кокалчетата на ръцете му, левият му лакът и левият му хълбок.
Онези двамата бяха невероятно силни. И очевидно бяха в състояние да понасят толкова много болка, че като че ли беше невъзможно да ги спреш с нещо друго, освен с куршум. Навярно с два.
Бе получил няколко рани, но нямаше нищо счупено. Девлин знаеше, че е имал късмет дори само затова, че е останал жив.
Когато си изми косата и свали мръсотията, потта и кръвта от дългата нощ, Дарил вече се бе облякла и приготвила за работа.
Девлин излезе гол. Носеше хавлиена кърпа, с която покри възглавницата на леглото й и седна на ръба му. Единственото, което му се искаше, беше да легне и да проспи част от болката и изтощението.
— Мога ли да поспя тук известно време?
— Разбира се.
— Открих хората, които са пребили брат ми.
— Кои са?
— Пазачи в един среднощен бар в центъра. Но съм абсолютно сигурен, че не са го направили на своя глава. Трябва да им е наредил собственикът на заведението.
— Те ли се опитаха да те пребият?
— Да.
— Откъде са разбрали, че ги търсиш? Нали не си ги нападнал ти?
— Не, не съм чак толкова глупав. Причакаха ме.
— Защо? Откъде са разбрали?
— Още не съм сто процента сигурен.
— Джак, просто трябва да идеш в полицията и да сложиш край на всичко това, преди да са те убили.
— Не е толкова просто.
— Защо искаш да се забъркам в такова нещо? Идваш тук пребит и окървавен. Скрил си онзи проклет пистолет в кухнята ми. Джак, това е лудост.
— Виж, върнах се, за да си взема пистолета. Ще се махна. Съжалявам, че те забърках, но това вече е факт и не мога да направя нищо. Само не ме изхвърляй, докато не се пооправя.
— О, господи, не те изхвърлям, разбира се. Искам да ти помогна, но никога през живота си не съм правила такова нещо.
Девлин се отпусна назад на леглото. Чувстваше се прекалено пребит, за да обсъжда повече въпроса.
— И какво от това?
Дарил погледна слабото му, стройно тяло, умореното му лице и изтощените му очи. Знаеше, че ще направи всичко за него.
— Ще се оправиш ли?
— Да. Върви на работа. Просто имам нужда от малко почивка.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. По кое време ще се върнеш?
— Към шест.
— Добре. В шест е чудесно. Или ще съм тук, или ще ти се обадя. И престани да се тревожиш.
— Най-добре да разговаряме, когато се върна — рече Дарил.
— Добре.
— Сложих ти ризата и панталоните в пералнята. Ще трябва да ги пуснеш на сушилнята. Не зная какво да правя със сакото ти.
— Благодаря — измърмори Девлин.
Тя се обърна и излезе от спалнята, после се върна да му каже нещо, но той вече спеше. Единият му крак беше на пода. Дарил се приближи, вдигна го на леглото и го покри със завивката.
След това намали климатичната инсталация, за да не му стане прекалено студено и тихо затвори вратата.
Джо бавно подкара колата обратно към бара. Еди притискаше носна кърпа към окървавения смазан нос. Не му пукаше за кръвта и болката, но беше бесен, защото знаеше, че дясното му око навярно ще се подуе и ще се затвори от ударите за цяла седмица.
— Какъв копелдак, а, приятел? — каза той.
— Шибан копелдак — потвърди Джо.
— Трябваше да го последваме право при ченгетата и да го убием от бой пред шибаните им очи.
— Нямаше да ни позволят, Еди.
— Следващия път ще трябва десет шибани ченгета да гърмят по мен, за да ме спрат.
— Ама и онзи копелдак си го получи, а?
— Направо се задави с шибаните си топки.
— Знаеш ли защо ми е най-кофти? — попита Джо.
— Защо?
— Защото ще трябва да го кажем на Уекслър.
— Майната му на Уекслър! — изрева Еди.
Когато влязоха в бара, беше десет и половина. Заведението бе почти празно. Уекслър все още седеше в края на бара. Той ги погледна и веднага разбра, че са се провалили. Никога не ги беше виждал дори и с драскотина, а сега и двамата изглеждаха пребити. Лицето на Еди вече се подуваше.